Трите любови на един живот: Историята на Мария

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър отекна в малката кухня, докато чиниите трепереха по масата. Беше късна есен, прозорецът се запотяваше от парата на супата, а аз стисках лъжицата така, сякаш от това зависеше животът ми.

– Какво не можеш? – прошепнах, макар че вече знаех отговора. Вече седмици наред усещах как нещо се къса между нас, но не исках да го призная. Петър беше първата ми любов – онзи ученически пламък, който се превърна в брак, деца и общ дом. Винаги съм вярвала, че първата любов е най-силната, но сега виждах как се разпада пред очите ми.

– Не мога да живея с мисълта, че си тук само заради децата. – Петър избягваше погледа ми. – Знам, че вече не ме обичаш.

В този момент сякаш времето спря. Спомних си първата ни среща на пейката в Борисовата градина, как ръцете ни се докоснаха за първи път. Колко наивни бяхме тогава! А сега – двама непознати под един покрив.

– Петре… – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. – Може би си прав.

Така завърши първата ми голяма любов – с тишина и неизказани думи. Останах сама с две деца и празно легло. Минаха месеци, в които се борех със самотата и вината. Майка ми настояваше да се върна при Петър – „За децата!“, повтаряше тя. Но аз знаех, че не мога да живея в лъжа.

Втората любов дойде неочаквано. Беше пролет, когато срещнах Стефан на работа. Той беше новият мениджър – уверен, харизматичен, с онзи поглед, който кара жените да се усмихват без причина. Първоначално се държах на дистанция – не исках да повтарям стари грешки. Но Стефан беше настоятелен.

– Мария, защо винаги бягаш? – попита ме веднъж след дълга работна среща.

– Не бягам… Просто не искам да страдам пак.

– А ако този път е различно?

Стефан ме накара да повярвам отново в любовта. Беше страстен, грижовен, умееше да ме разсмива дори когато всичко изглеждаше безнадеждно. За първи път от години се чувствах жива. Децата ми го харесаха – особено дъщеря ми Лили, която го наричаше „чичо Стефан“.

Но колкото повече се сближавахме, толкова повече усещах сянката на миналото си. Майка ми не го одобряваше – „Разведена жена с две деца няма право на щастие!“, казваше тя през зъби. Съседките шушукаха зад гърба ми. А Стефан… той имаше свои тайни.

Една вечер го видях да говори по телефона навън. Гласът му беше напрегнат:

– Не мога да говоря сега… Да, ще ти се обадя по-късно.

Когато го попитах кой е бил, той се усмихна:

– Просто работа.

Но аз усещах лъжата в гласа му. След седмица разбрах истината – имаше друга жена в живота му. Бях втората. Или третата? Не знаех вече.

– Защо? – попитах го през сълзи.

– Не знам… Страх ме е да бъда само с една жена. – Той гледаше встрани.

Тази любов беше като пожар – изгаряща, но краткотрайна. Остави ме опустошена и още по-несигурна в себе си.

Минаха години. Посветих се на децата и работата си като учителка по литература в едно софийско училище. Вечерите прекарвах сама с книга или пред телевизора. Понякога се улавях да завиждам на съседката ми Галя, която всяка неделя готвеше за мъжа си и трите им деца. Но после си напомнях колко фалш може да има зад затворените врати.

Третата любов дойде тихо, без фанфари и обещания. Запознах се с Иван на родителска среща – неговият син беше в класа на Лили. Иван беше вдовец, тих и скромен човек с топли очи и уморена усмивка.

– Здравейте, Мария! – поздрави ме веднъж след срещата.

– Здравейте…

Започнахме да си говорим все по-често – за децата, за живота, за книгите, които обичаме. Иван не беше като другите мъже в живота ми – нямаше големи думи или жестове. Просто беше до мен. Помагаше ми с покупките, носеше ми чай когато бях болна, слушаше ме когато имах нужда да говоря.

Една вечер седяхме на пейката пред блока и гледахме как децата играят футбол.

– Страхуваш ли се пак да обичаш? – попита ме той тихо.

– Много… Но може би този път ще е различно.

С Иван не изпитвах онази луда страст от младостта или изгарящата болка от предателството. С него беше спокойно, топло и истинско. Научих се да ценя малките жестове – чаша кафе сутрин, прегръдка след тежък ден, тишината между нас, която не беше неловка.

Сега съм на 43 години и знам: любовта идва в различни форми и цветове. Понякога е буря, понякога е огън, а понякога е просто топлина в студена вечер.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, бих ли избрала по друг начин? Или всяка любов е урок, който трябваше да науча?

А вие как мислите? Коя любов е най-истинската?