Трябваше да видя знаците по-рано: Изповедта на една свекърва

„Току-що се върнах от адвокатската кантора, финализирах завещанието си!“ – изстрелях думите, още преди да съм свалила палтото си. В кухнята ме чакаха двете ми най-близки приятелки – Мария и Елена, с чаши чай и онзи поглед, който само истинските приятели имат, когато усещат, че нещо важно предстои. Мария повдигна вежди: „И защо такава спешност, Лиляна?“

Седнах тежко на стола и се загледах в шарките на покривката. „Реших да подредя всичко сега, защото после всички ще кажат, че не съм мислила за тях. А и… не искам да оставям нищо на случайността.“

Истината беше, че от месеци усещах как нещо в семейството ми се пропуква. Синът ми, Димитър, откакто се ожени за Гергана, сякаш се отдалечи от мен. В началото си мислех, че е нормално – младите трябва да имат свой живот. Но малко по малко започнах да забелязвам дребни неща: как Гергана ме гледа с недоверие, как Димитър избягва разговорите за пари или за бъдещето на апартамента ни в центъра на Пловдив.

Една вечер, докато миех чиниите след семейна вечеря, чух как Гергана шепне на Димитър в коридора:
– Не може ли майка ти да помисли за нас? Все пак ти си й единствен син.
– Остави я, Гери. Тя си има своите страхове…

Сърцето ми се сви. Дали не бях прекалено строга? Или може би прекалено доверчива? Спомних си как преди години, когато баща им почина, аз сама държах всичко – и домакинството, и сметките, и възпитанието на Димитър. Може би затова сега ми беше толкова трудно да пусна контрола.

Денят, в който реших да направя завещанието, беше обикновен вторник. Гергана дойде на кафе и между другото попита:
– Ами ако нещо ти стане? Какво ще стане с апартамента?
– Ще го уредя навреме – отвърнах сухо.
Тя се усмихна изкуствено и повече не повдигна темата.

Но тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех за всички онези истории, които съм чувала – как роднини се карат за наследство, как децата забравят родителите си веднага щом вземат своето. Не исках това за моето семейство. Затова на следващия ден отидох при адвокат Иванов.

– Искате ли всичко да оставите на сина си? – попита той.
– Да… но с условие. Искам да остана в апартамента до края на живота си.
– Разбира се. Ще го впишем.

Излязох от кантората с чувство на облекчение… и странна празнота. Когато разказах на Мария и Елена, те ме гледаха със смесени чувства.
– Лили, сигурна ли си? – попита Елена. – Понякога хората се променят, когато става дума за пари.
– Знам – отвърнах тихо. – Но това е моят син.

След няколко дни поканих Димитър и Гергана на вечеря. Сложих най-хубавата покривка, приготвих любимата им мусака. Когато седнахме на масата, казах:
– Искам да знаете, че уредих всичко. Апартаментът ще бъде ваш след мен.
Гергана едва скри усмивката си. Димитър ме погледна с онзи поглед от детството си – смесица от благодарност и вина.
– Мамо… Не беше нужно…
– Беше – прекъснах го твърдо. – Искам да сте спокойни.

След този разговор нещо се промени. Гергана започна да идва по-рядко. Димитър все по-често намираше извинения да не се виждаме. Един ден ги чух да говорят през вратата:
– Сега вече няма какво да чакаме…
– Гери! Не говори така!

Тогава разбрах – бях сбъркала. Бях дала всичко твърде рано, без да видя знаците. Започнах да се чувствам излишна в собствения си дом. Един ден Гергана дойде с предложение:
– Може би ще ти е по-удобно в старчески дом? Там ще имаш компания…
Погледнах я право в очите:
– Това ли искате?
Тя замълча.

Мария и Елена ме подкрепиха:
– Не позволявай да те изгонят от дома ти!
Но аз вече бях уморена от борбата. Започнах да се затварям в себе си, да избягвам срещи и разговори.

Една вечер седях сама в хола и гледах старите снимки – Димитър като малък, първият му учебен ден, семейните ни ваканции на морето… Сълзите сами потекоха по бузите ми.

Сега пиша тази история с надеждата някой да я прочете и да не повтори моята грешка. Трябваше да видя знаците по-рано. Трябваше да говоря повече с Димитър, а не само да давам и прощавам.

Дали някога ще мога пак да вярвам на хората? Или просто трябва да приема самотата като част от старостта? Какво бихте направили на мое място?