В четири сутринта на Орлов мост: Историята на една софийска чистачка

— Мамо, пак ли ще ходиш с тази оранжева жилетка? — гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в малката ни кухня. Беше четири без петнайсет сутринта, а тя стоеше на прага с кръстосани ръце и поглед, пълен с укор.

— Трябва, Вики. Някой трябва да чисти улиците, нали? — опитах се да прозвучи спокойно, докато връзвах косата си на стегнат кок. Вътре в мен обаче всичко се свиваше. Знаех, че пак ще има скандал.

— Всички в училище знаят! Срам ме е! — извика тя и тресна вратата на банята.

Седнах за миг на стола и стиснах чашата кафе. Пръстите ми трепереха. Мъжът ми, Георги, отдавна беше престанал да говори за работата ми. Само ме гледаше с онзи празен поглед, когато се връщах уморена и миришеща на прах и дъжд. Понякога си мислех, че ако можеше, щеше да ме изтрие от живота си заедно с всичките ми метли и чували.

Излязох навън. София още спеше. Само няколко таксита профучаваха по булеварда. Вдишах дълбоко студения въздух и тръгнах към Орлов мост. Там винаги започвах — между остатъците от нощния живот и първите забързани стъпки на деня.

— Добро утро, Марийке! — извика ми бай Стефан от другия край на моста. Той беше най-старият чистач в района, винаги с шапка и вечна усмивка.

— Добро утро, бай Стефане! — отвърнах и се усмихнах за пръв път тази сутрин.

— Знаеш ли, че без нас София щеше да потъне в боклук? — каза той веднъж, докато метяхме заедно. — Хората не го разбират, ама ние сме нужни.

Думите му ме топлеха, когато някой минувач ме погледнеше с презрение или когато някой младеж хвърлеше фас пред краката ми и се подсмихваше.

Веднъж, докато събирах бутилки около спирката, чух как две жени си шепнат:

— Гледай я тая… Сигурно не е могла нищо друго да работи.

— Да бе, кой знае каква е историята ѝ…

Стиснах зъби и продължих. Историята ми… Ако знаеха само. Завърших гимназия с отличен. Мечтаех да стана учителка по литература. Но животът не пита — баща ми се разболя, майка ми остана без работа. Трябваше да започна нещо веднага. Първо мих стълбища, после чистих офиси нощем. Когато се роди Виктория, вече нямах избор — общината търсеше чистачки и аз приех.

Понякога си представям как щях да стоя пред класната стая, да разказвам за Ботев и Вазов… Но вместо това всяка сутрин мета стиховете им от асфалта заедно с фасовете и чашките кафе.

Една сутрин, докато миех тротоара пред едно кафене, собственикът излезе навън:

— Госпожо Мария, благодаря ви! Ако не бяхте вие, тук щеше да е ужас!

Погледнах го изненадано. Не бях свикнала някой да ми благодари.

— Аз само си върша работата — казах тихо.

— Не всеки я върши така добре — усмихна се той.

Тези думи ме държаха цял ден. Но вкъщи всичко беше по-сложно. Виктория отказваше да говори с мен след училище. Георги все по-често закъсняваше от работа и когато се прибираше, мълчеше или гледаше телевизия с гръб към мен.

Една вечер не издържах:

— Защо се държите така? Аз не съм престъпник! Работя честно!

Георги въздъхна тежко:

— Не е до това… Просто… Не искам дъщеря ни да расте с мисълта, че това е всичко, което може да бъде.

— А ако никой не чисти? Ако всички са лекари и адвокати? Кой ще маха боклука ви? — гласът ми трепереше от гняв и болка.

Виктория избяга в стаята си със сълзи на очи.

На следващата сутрин я видях да стои до прозореца и да ме гледа как излизам. Очите ѝ бяха червени. За миг ми се стори, че ще изтича след мен… Но не го направи.

Дните минаваха в рутина — метла, чувал, студен въздух и мълчание вкъщи. Но аз не се предавах. Всяка сутрин си повтарях: „Това е важно. Аз съм важна.“ Дори когато хората ме гледаха отвисоко или когато Виктория ме подминаваше в коридора като непозната.

Един ден обаче нещо се промени. Докато метях около училището на Виктория, чух как една нейна съученичка казва:

— Виж я! Това е майка ти ли?

Виктория замълча за миг, после каза тихо:

— Да… Това е майка ми. Тя работи много здраво.

Погледнах я през сълзи. За първи път усетих гордост в гласа ѝ.

Вечерта тя седна до мен на дивана:

— Мамо… Съжалявам. Не разбирах колко е трудно… И колко е важно това, което правиш.

Прегърнах я силно. Георги също дойде при нас и за пръв път от месеци усетихме топлина у дома.

Сега вече знам — няма срамна работа. Има само хора без уважение към труда на другите. А аз съм Мария — чистачка от София, която всяка сутрин прави града ни по-добър.

Понякога си мисля: „Колко ли още хора живеят със срам заради труда си? Кога ще спрем да делим хората според професията им?“