В коридора, с две деца: Нощта, която промени всичко

— Мамо, ще ни намери ли? — прошепна Лея, стискайки ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. Бяхме се сгушили в тъмния коридор на блока, където живеехме от години, но тази нощ всичко беше различно. Вратата към апартамента ни остана отворена, а зад нея ехтеше гневният глас на Петър — съпругът ми, бащата на децата ми, човекът, който някога мислех, че ще ме обича завинаги.

— Не, Лея, няма да ни намери. Обещавам ти — излъгах, защото не знаех какво друго да кажа. Емо, по-малкият ми син, се беше притиснал към крака ми и дишаше тежко, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Сърцето ми биеше лудо, а в ушите ми кънтяха думите, които Петър ми беше изкрещял преди да изляза: „Никой няма да те приеме! Всички ще знаят каква си!“

Това не беше първият път, когато ме удари. Не беше първият път, когато децата ми видяха как майка им пада на пода, а после се изправя, избърсва сълзите и се преструва, че всичко е наред. Но тази нощ нещо се пречупи в мен. Може би беше начинът, по който Лея се опита да ме защити, застанала между мен и него, с разтреперани ръце. Може би беше погледът на Емо, който не разбираше защо татко крещи така. Или може би просто вече не можех да живея в страх.

Излязохме в коридора, боси, с по една раница на гръб — в нея бях сложила само най-необходимото: документи, малко пари, резервни дрехи и плюшеното мече на Емо. Не знаех къде да отида. Не знаех дали някой ще ми помогне. Но знаех, че не мога да се върна.

— Мамо, студено ми е — проплака Емо. Прегърнах го, а Лея се опита да ме утеши, сякаш тя беше възрастната. В този момент вратата на съседите се отвори. Госпожа Иванова, възрастна жена, която винаги ни поздравяваше с усмивка, ме изгледа с изненада.

— Какво става, Мария? Защо децата са по пижами? — попита тя, но в гласа ѝ нямаше топлина, а по-скоро раздразнение, че сме нарушили нощната тишина.

— Моля ви, може ли да останем у вас за малко? — прошепнах, но тя поклати глава.

— Не искам проблеми. По-добре се върнете вътре и оправете нещата. Децата не трябва да са навън посред нощ — каза тя и затвори вратата пред лицето ми.

Стояхме още няколко минути, докато не се осмелих да сляза по стълбите. В главата ми се въртяха хиляди мисли: какво ще кажат хората, ако разберат? Ще ме обвинят ли, че съм лоша майка? Ще ми вземат ли децата? Но най-много ме болеше, че никой не искаше да ни помогне. Всички знаеха какво се случва у дома, но никой не се намеси. Дори майка ми, когато ѝ се обадих по телефона, ми каза:

— Мария, търпи. Така е било винаги. Мъжете са трудни, но децата имат нужда от баща си. Не излагай семейството ни.

— Мамо, той ме бие! — извиках, но тя само въздъхна тежко.

— Ще ти мине. Всички сме минали през това. Не прави глупости.

Затворих телефона и се почувствах по-сама от всякога. Излязохме на улицата, където вятърът ни прониза до кости. Лея се разплака, а Емо се опита да я утеши, като ѝ подаде мечето си. Вървяхме без посока, докато не стигнахме до близката детска площадка. Седнахме на една пейка и ги прегърнах. Не знаех какво да правя. Не знаех към кого да се обърна.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Петър. Не посмях да вдигна. След малко получих съобщение: „Върни се веднага, иначе ще съжаляваш.“ Прочетох го и ръцете ми затрепериха. Лея ме погледна с големите си кафяви очи.

— Мамо, ще се оправим ли?

— Ще се оправим, Лея. Обещавам ти — казах, макар да не вярвах в думите си.

Реших да отида в полицията. Там ни посрещнаха двама млади полицаи. Разказах им всичко, а те си размениха погледи.

— Госпожо, имате ли медицинско? — попита единият.

— Не, но имам синини — показах ръцете си.

— Трудно е без доказателства. Можем да ви заведем в кризисен център, но трябва да подпишете жалба. Сигурна ли сте, че искате това? — попита другият, сякаш ме предупреждаваше, че ще си навлека още по-големи неприятности.

— Нямам избор — прошепнах. Децата ме гледаха с надежда, а аз се чувствах като престъпник, защото искам да ги защитя.

В кризисния център ни посрещнаха социални работници. Дадоха ни топли дрехи, чай и легла. За първи път от години заспах без страх. Но на сутринта, когато се събудих, разбрах, че битката тепърва започва. Петър беше подал жалба, че съм отвлякла децата. Майка ми не ми вдигаше телефона. Съседите разнасяха слухове, че съм луда, че съм го провокирала, че съм развалила семейството си.

— Мамо, кога ще се върнем у дома? — попита Емо.

— Не знам, Емо. Но знам, че вече няма да ни боли — казах и го прегърнах.

Дните в кризисния център минаваха бавно. Всяка вечер слушах историите на други жени — всяка със своята болка, със своя страх. Понякога се чудех дали не сгреших, дали не трябваше да търпя още малко. Но когато виждах как Лея и Емо започват да се усмихват, макар и плахо, разбирах, че съм направила правилния избор.

Сега, когато пиша тази история, се питам: защо обществото ни е толкова жестоко към жените, които искат да защитят себе си и децата си? Защо всички си затварят очите, когато някой страда? Колко още майки ще трябва да минат по този път, преди нещо да се промени?

Може би някой ще ме осъди. Може би някой ще ме разбере. Но аз вече не се страхувам. Защото знам, че не съм сама. А вие, ако бяхте на мое място, какво бихте направили? Щяхте ли да си затворите очите, или щяхте да помогнете?