В сянката на брат ми: Изповед от неврохирургичното отделение

„Не, няма да дойдем за него. Не ни търсете повече.“ Гласът на майка ми трепереше по телефона, но думите ѝ бяха като камък, хвърлен в дълбока вода. Стоях в малката стая за персонала на неврохирургичното отделение в Пловдивската университетска болница и стисках слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше петък вечер, а навън валеше ситен дъжд, който се стичаше по прозорците като сълзи.

Вече трети ден брат ми – Иван – лежеше в стая 307. Постъпил беше след тежка катастрофа, сам, без документи, без никого до себе си. Разпознах го веднага щом го видях – същите тъмни очи, същата рошава коса, макар и посивяла. Сърцето ми се сви. Не бях го виждала от осем години, откакто избяга след поредния скандал с баща ни. Още тогава майка ми каза: „Този път няма връщане назад.“

Сега лежеше безпомощен, с бинтована глава и празен поглед. Когато се навеждах над него да сменя системата, усещах как гневът и жалостта се борят в мен. Спомнях си как като деца играехме на двора в Кючук Париж, как той винаги ме защитаваше от по-големите момчета. Но после дойдоха лъжите, кражбите, алкохолът… и онази нощ, когато баща ни го изгони завинаги.

– Мариела… – прошепна той едва чуто, когато за първи път отвори очи.

– Тук съм – казах сухо. – В болницата си. Трябва да почиваш.

– Мамо… татко…

– Не са тук. Само аз съм.

Погледна ме с онзи стар поглед на виновно дете. Исках да го прегърна и да го намразя едновременно. В главата ми ехтяха думите на майка ми: „Той сам си избра пътя.“

Колегите ме гледаха със съчувствие. Знаеха за миналото ни – в болницата тайните не се задържат дълго. Една вечер, докато подреждах лекарствата, доктор Георгиева се приближи до мен.

– Мариела, трябва да решиш какво ще правим с него. Социалните ще го преместят в дом, ако никой не го потърси.

– Знам – отвърнах тихо. – Но не мога да говоря с майка ми повече за това.

– Понякога семейството не е кръвта, а тези, които остават до теб – каза тя и ме потупа по рамото.

Върнах се при Иван през нощта. Стаята беше тъмна, само апаратите светеха призрачно. Седнах до леглото му.

– Защо го направи? – попитах го тихо. – Защо ни остави всички?

Той се размърда леко и въздъхна.

– Мислех… че ще намеря нещо по-добро. Че ще избягам от всичко… Но само загубих всичко.

– Майка ни не иска да те види – казах сурово. – Баща ни… той вече не е същият човек.

– А ти? – прошепна той. – Ти можеш ли да ми простиш?

Мълчах дълго. В мен бушуваха спомени: как го търсих по улиците, как плаках нощем заради него, как се срамувах пред съседите…

– Не знам – признах накрая. – Не знам дали мога.

На следващия ден социалната работничка дойде с документи за подписване. Трябваше да реша дали ще поема отговорност за него или ще го оставя на системата.

– Това е твой избор – каза тя меко. – Но трябва да знаеш, че ако няма кой да го вземе, ще бъде преместен в дом за възрастни хора.

Излязох навън под дъжда и запалих цигара. В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Не сме му длъжни.“ Но дали беше така? Дали някога ще мога да спя спокойно, ако го оставя сам?

Вечерта пак седнах до леглото му.

– Иван… ако те взема при мен, ще трябва да започнем отначало. Ще трябва да се бориш… и аз с теб.

Той ме хвана за ръката със слабата си длан.

– Само ти ми остана…

В този момент разбрах колко е тежко да простиш и колко лесно е да се откажеш. Но дали прошката е слабост или сила?

Днес Иван живее при мен в малкия ми апартамент в Тракия. Всеки ден е битка – с болестта му, с миналото ни, със страховете ми. Майка ни още не иска да го види. Понякога се питам дали постъпих правилно или просто не можех да понеса мисълта, че ще остане сам.

Понякога нощем стоя будна и се питам: „Докъде стига нашата отговорност към другия? И кога прошката е достатъчна?“