В сянката на презрението: Борбата на една дъщеря за глас и идентичност

– Пак ли ще спориш с мен, Ива? – гласът на баща ми Петър проряза тишината като нож. Стоях до кухненската маса, стиснала юмруци, докато той рязко затръшна вестника върху плота. – Казах ти вече – няма да ходиш на този курс по рисуване. Глупости са това!

Погледнах към Мария, полусестра ми, която се беше свила в ъгъла с телефона си. Очите ѝ срещнаха моите – пълни със съчувствие, но и с безпомощност. Беше само с три години по-голяма от мен, но сякаш вече беше приела правилата на този дом: не се обаждай, не се бори, не мечтай.

– Татко, това е важно за мен! – гласът ми трепереше, но не от страх, а от гняв. – Мама винаги ме подкрепяше…

– Мама я няма! – изкрещя той и за миг лицето му се изкриви от болка, която бързо скри зад обичайната си суровост. – Аз решавам тук!

В този момент осъзнах колко самотна съм останала. Майка ми почина преди две години – катастрофа на магистралата край Пловдив. Оттогава домът ни се превърна в музей на мълчанието. Петър беше с двайсет години по-възрастен от майка ми. Винаги съм усещала тази дистанция – не само във възрастта, а и в мисленето, в начина му да гледа на мен като на дете, което трябва да бъде държано изкъсо.

Мария беше плод на първия му брак. Майка ѝ живееше в Германия и рядко се чуваха. Между нас имаше нещо като съюз – тихо разбиране, че сме сами срещу него. Но тя беше по-умела в оцеляването: „Не се карай с него, Иве. Само ще стане по-зле.“

Но аз не можех да мълча. Всяка вечер лежах будна и си представях как рисувам по стените на старата ни къща в Кюстендил – цветове и форми, които никой не може да ми отнеме. В училище също не намирах утеха – съучениците ми ме гледаха странно, защото бях „онази без майка“, а учителите ме съжаляваха.

Една вечер, докато Петър спеше пред телевизора с чаша ракия в ръка, Мария се промъкна в стаята ми.

– Иве… – прошепна тя. – Намерих ти една обява за конкурс по изобразително изкуство в читалището. Може би… ако спечелиш нещо… татко ще промени мнението си?

Погледнах я с благодарност и надежда проблесна в мен. Прекарах следващите седмици в тайно рисуване – заключвах се в банята или рисувах през нощта под светлината на фенерче. Създадох портрет на майка ми – такава, каквато я помнех: усмихната, с разпусната коса и топли очи.

Денят на конкурса дойде. Излъгах Петър, че имам извънреден час по математика. Мария ме придружи до читалището. Сърцето ми биеше лудо, когато закачих рисунката си на стената сред десетки други картини.

Докато чакахме резултатите, Мария ме хвана за ръката:

– Гордея се с теб, Иве. Мама би била щастлива.

Сълзи напълниха очите ми. За първи път от две години насам почувствах топлина.

Когато обявиха победителите, името ми не прозвуча сред първите три. Но една жена от журито ме спря на излизане:

– Твоята картина… има нещо истинско в нея. Не спирай да рисуваш.

Вкъщи Петър вече знаеше всичко. Мария беше забравила да изтрие съобщението от телефона си.

– Лъжеш ме! – гневът му беше като буря. – За какво ти е това? Да станеш като майка си? Виж докъде я докара тя!

– Мама беше щастлива! – извиках през сълзи. – Ти никога няма да разбереш!

Той замахна да ме удари, но Мария застана между нас.

– Стига! Остави я! – гласът ѝ беше твърд като никога досега.

Петър застина. За миг сякаш видях страха в очите му – страхът да остане сам, страхът от миналото.

След този ден нещата не станаха по-лесни. Но вече не се страхувах да говоря. Започнах да рисувам още повече – по тетрадките си, по стените на стаята си, дори върху старата ограда в двора.

Мария замина за София да учи медицина. Останах сама с Петър, но вече не бях същата Ива. Веднъж той ме попита:

– Защо ти е всичко това? Защо не можеш просто да бъдеш като другите?

Погледнах го право в очите:

– Защото ако спра да бъда себе си… ще умра като мама – вътре в себе си.

Сега съм на осемнайсет и уча изкуство във Велико Търново. Понякога се връщам у дома и виждам Петър – по-слаб, по-тих. Не сме близки, но вече няма страх между нас.

Питам се: Колко деца като мен растат в сянката на чуждото презрение? Колко от нас ще намерят сили да проговорят? А вие… бихте ли се осмелили да бъдете себе си?