„Вие идвате, взимате картофите в чували, а аз оставам сама“: Историята на една дъщеря и нейната майка в българското село

„Вие идвате, взимате картофите в чували, а аз оставам сама. И така всеки път.“

Гласът на майка ми трепереше, докато стоеше до прозореца и гледаше как колата на сестра ми се отдалечава по прашния път. Беше късен септемврийски следобед, въздухът миришеше на изсъхнала трева и дим от огнища. Аз стоях до нея, с ръце, напукани от работа в градината, и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си.

– Мамо, не говори така – прошепнах. – Не сме те оставили сама. Ето ме тук.

Тя не ме погледна. Само продължи да гледа през прозореца, сякаш очакваше някой друг да се върне. Може би татко? Може би себе си от времето, когато беше силна и всичко държеше под контрол.

Израснах тук, в това село край Лудогорието. Когато бях малка, майка ми беше учителка в местното училище – строга, но справедлива. Баща ми работеше на строежи из цяла България и често го нямаше по месеци. Майка ми ме научи да меся хляб, да копая градината, да доя козите. „Животът не пита – казваше тя. – Трябва да си силна.“

Когато се роди сестра ми Мария, бях на дванайсет. Вече знаех какво е да си по-голямата дъщеря – помощник, бавачка, домакиня. Докато другите деца играеха на топка пред читалището, аз люлеех количката на Мария или белех картофи за вечеря.

Годините минаваха. Мария порасна и замина за София да учи медицина. Аз останах тук – първо заради мама и татко, после заради децата си. Омъжих се за Иван от съседното село, родих две момчета. Животът беше труден, но познат – работа в градината, зимнина, пазари в Разград.

Преди пет години татко почина внезапно от инфаркт. Майка ми сякаш се смали наполовина. Започна да забравя дребни неща – къде е оставила ключовете, дали е нахранила кокошките. После започна да забравя по-важни неща – кой ден е, как се казва съседката ни Пенка.

– Мамо, какво има? – питах я една вечер, когато не можа да намери пътя до вкъщи от магазина.
– Нищо ми няма – отвърна тя рязко. – Вие идвате само да вземете картофите и после ме оставяте сама.

Тогава разбрах – нещо сериозно ставаше с нея. Започнахме да ходим по лекари в Разград и Русе. Диагнозата беше като студен душ: деменция.

Мария идваше през уикендите, носеше лекарства и говореше с лекарите по телефона. Но когато трябваше да се върне в София при семейството си, майка ми пак оставаше сама с мен.

– Защо все аз? – питах се понякога нощем, когато слушах тежкото ѝ дишане от съседната стая.

Една вечер седяхме на двора под асмата. Майка ми държеше снимка на татко и я галеше с пръсти.
– Той ще се върне ли? – попита тя тихо.
– Не, мамо… Татко си отиде.
– А ти коя си?

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Аз бях нейната дъщеря, а тя вече не ме познаваше.

Селото ни се смаляваше всяка година – младите заминаваха за града или чужбина. Останалите жени като мен гледаха болни родители или внуци. Понякога си мислех: „Ако бях заминала с Мария за София… Ако бях избрала друг живот…“ Но после виждах майка ми – крехка, объркана, нуждаеща се от мен – и знаех, че нямам избор.

Една сутрин я намерих да рови из килера.
– Какво търсиш?
– Картофите! Трябва да ги скрия! Вие идвате само за тях!

Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна.
– Не ме пипай! Не знам коя си!

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Излязох навън и седнах на стълбите пред къщата. Чувах как вътре тя шепне сама на себе си:
– Всички ме оставят… Всички…

Мария дойде след седмица. Седнахме трите на масата – аз, тя и майка ни. Опитахме се да говорим за миналото, за детството ни, за татко… Но майка ни гледаше през нас с празен поглед.
– Не мога повече така – прошепна Мария по-късно в кухнята. – Имам деца, работа… А ти?
– Аз? Аз нямам избор…
– Това не е справедливо!
– Животът никога не е бил справедлив.

Сестра ми си тръгна рано сутринта. Аз останах сама с майка ни и с тишината на селската къща.

Понякога нощем чувам как майка ми плаче в съня си. Ставам тихо и сядам до леглото ѝ. Държа ръката ѝ и ѝ шепна:
– Тук съм… Тук съм…

Понякога тя ме поглежда и за миг сякаш ме познава. Усмихва се леко и казва:
– Моята дъщеря…

А после пак потъва в мъглата на забравата.

Сега стоя до прозореца и гледам как есента боядисва дърветата в златно и червено. Чувствам се уморена до болка, но знам, че няма кой друг да бъде тук за нея.

Питам се: Колко още ще издържа? Колко още ще мога да бъда силна? А вие… бихте ли могли да изоставите майка си? Или бихте останали тук като мен?