Викът на тишината: Историята на един отчаян човек в панелката

— Не мога повече! — изкрещях, докато чинията се разби в стената. Беше три сутринта, а отгоре пак гърмеше музика. Съседите ми, семейство Иванови, явно празнуваха нещо. Или просто така си живееха — всеки ден беше празник за тях, а за мен — ад.

Седнах на ръба на леглото, стиснал телефона. Пръстите ми трепереха. Вече не помнех кога за последно бях спал спокойно. Съпругата ми Мария ме напусна преди две години — каза, че не издържа на напрежението, че ставам нервен, че не съм онзи Стефан, когото е обичала. Дъщеря ми Ива се премести при нея. Останах сам в двустайния апартамент, където всяка нощ се превръщаше в битка за тишина.

— Стефане, пак ли ще звъниш на полицията? — чух гласа на съседката отляво, баба Пенка, през стената. — Няма смисъл, момче. Те идват, викат малко и си тръгват. После пак същото.

— Не мога повече! — извиках обратно, макар да знаех, че е права.

Вдигнах телефона и набрах 112. За пети път този месец. Гласът отсреща беше уморен:

— Ало, 112. Какъв е вашият спешен случай?

— Не мога да спя! Отгоре пак е ад! Моля ви, направете нещо!

— Господине, вече сме получавали сигнали от този адрес…

— Не ме интересува! Ще полудея! — гласът ми се пречупи.

След петнайсет минути дойдоха двама полицаи. Познавах ги вече по име — младият Георги и по-възрастният му колега Димитър.

— Стефане, пак ли? — попита Георги с въздишка.

— Не издържам! — казах тихо. — Моля ви…

Те се качиха горе, поговориха с Иванови. След десет минути музиката намаля. Но знаех — това беше временно. На следващата вечер всичко започна отначало.

Дните ми се сливаха в еднообразие: работа в склад за строителни материали, самотна вечеря пред телевизора, после безсънна нощ с тропот и крясъци отгоре. Колегите ми се подиграваха:

— Ей, Стефане, пак ли ти е шумно? Да не си станал пенсионер?

Смях се с тях, но вътре умирах от срам и гняв. Никой не разбираше какво е да си сам срещу цял свят, да няма кой да те чуе.

Една вечер реших да говоря с Иванови лице в лице. Качих се горе и звъннах на вратата им. Отвори ми Марияна Иванова — руса жена с тежък грим и цигара в ръка.

— Какво има пак? — попита тя раздразнено.

— Моля ви… Просто малко тишина. Сам съм долу… Не мога да спя…

Тя се изсмя:

— Ами купи си тапи за уши! Това е блок, не манастир!

Затвори ми вратата под носа.

Върнах се в апартамента си и седнах на пода. Заплаках — за първи път от години. Спомних си как Мария ми казваше: „Трябва да се научиш да прощаваш.“ Но как да простя на хората, които ме лишават от покой?

Следващите дни бяха кошмарни. Шумът се засили. Започнах да изпитвам физическа болка от безсънието. На работа правех грешки, шефът ме заплаши с уволнение.

Една нощ просто не издържах. Звъннах на 112 три пъти за час. Полицаите дойдоха ядосани.

— Стефане, това вече е злоупотреба със спешния телефон! — каза Димитър строго.

— А какво да правя? Кой ще ми помогне? — извиках аз.

На следващия ден получих призовка — трябваше да се явя в районното управление. Обвиниха ме в злоупотреба със спешни услуги. Глобиха ме и ми дадоха пробация.

Станах за смях на целия блок. Иванови започнаха нарочно да тропат още повече. Баба Пенка ме гледаше със съжаление:

— Момче, животът не е справедлив…

Седях сам в кухнята и гледах през прозореца към панелните блокове отсреща. Всяка светлина зад някой прозорец криеше чужда история — радост или мъка, любов или омраза.

Понякога си мисля: ако имах сили да замина някъде далеч… Ако можех да започна отначало… Но къде да отида? Това е моят дом, колкото и да боли.

Сега вече избягвам да звъня на полицията. Научих се да живея с шума — или поне така си мисля. Но всяка вечер се питам: колко още ще издържа? Има ли някой друг като мен? Или всички сме сами зад стените си?