Всички знаеха, само аз не: Живот в сянката на предателството в Пловдив

„Не може да бъде… Не може да бъде!“, шепнех сама на себе си, докато държах телефона в ръце. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не се пръсне. На екрана светеше съобщението от Мария: „Ще го чакам довечера, както винаги. Не закъснявай, любов моя.“ Не беше за мен. Беше за Радослав. Моят Радослав. Моят съпруг от петнадесет години.

В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник в кухнята и далечния шум от улицата под прозореца ни в Кючук Париж. В този апартамент, където всяка плочка, всяка драскотина по паркета беше част от нашата история. Или поне така си мислех.

Вратата се отвори рязко. Радослав влезе, хвърли ключовете на масата и ме погледна бегло.
– Какво има? – попита той, без да подозира бурята в мен.
– Къде беше? – гласът ми трепереше.
– На работа, къде другаде? – отвърна сухо.
– Лъжеш ме! – извиках и размахах телефона пред лицето му.
Той пребледня. За миг видях страха в очите му, но после се опита да се овладее.
– Това не е това, което си мислиш…
– Не е ли? – прекъснах го. – Колко време? Колко време ме лъжете с Мария?

Той замълча. Тишината беше по-страшна от всяка лъжа. Седнах на стола, ръцете ми трепереха. Спомних си всички онези вечери, когато Мария идваше на гости с бутилка вино и смяхме до сълзи. Как ме прегръщаше и ми казваше: „Ти си сестрата, която никога не съм имала.“ А през цялото време…

– Ивана… – прошепна Радослав. – Не исках да те нараня…
– Но го направи! – извиках през сълзи. – Всички ли знаеха? Само аз ли бях сляпа?

Той не отговори. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Останах сама с тишината и предателството.

Дните след това бяха като кошмар. Майка ми идваше всеки ден и ми носеше супа, сякаш храната можеше да заличи болката.
– Всичко ще мине, Ивче – казваше тя и ме галеше по косата. – Мъжете са такива…
– Не всички! – отвръщах ядосано. – Не всички мамят жените си с най-добрите им приятелки!

Синът ми, Петър, беше на дванадесет и усещаше напрежението. Веднъж го чух да плаче в стаята си.
– Мамо, ти ли си виновна? – попита ме с треперещ глас.
– Не, слънчице – прегърнах го силно. – Никой не е виновен… Просто понякога хората правят лоши избори.

Мария не посмя да се обади. Но я виждах всеки ден през прозореца – живееше в съседния блок. Веднъж я срещнах на стълбите. Очите й бяха подпухнали.
– Ивана…
– Не казвай нищо! – прекъснах я. – Ти беше всичко за мен! Как можа?
Тя се разплака и избяга нагоре по стълбите.

Слуховете се разнесоха бързо из блока. Съседките започнаха да ме гледат със съжаление или злорадство.
– Горката Ивана…
– Видя ли я? Сама си пазарува вече…

Веднъж чух как една от тях казва:
– То се знаеше… Радослав все беше при Мария уж да й оправя компютъра.

Всички знаеха. Само аз не.

Започнах да се съмнявам във всичко – в себе си, в спомените си, в любовта ни. Всяка снимка по стените беше като нож в сърцето ми. Какво още не съм видяла? Колко още лъжи има?

Една вечер седнах на балкона с чаша ракия и гледах светлините на града. Пловдив беше красив дори през сълзи. Помислих си за живота си – за мечтите, които имах като млада студентка във Филологическия факултет; за първата ни среща с Радослав на Младежкия хълм; за обещанията, които си дадохме под дъжда.

Сега всичко беше прах.

Радослав се изнесе при Мария след две седмици. Петър остана при мен. Започнах работа като продавачка в кварталната бакалия – не беше мечтаното място, но трябваше да оцелея някак.

Понякога вечер Петър ме пита:
– Мамо, ще бъдем ли пак щастливи?
Не знам какво да му кажа. Може би щастието вече не е това, което си мислех.

С времето болката намаляваше, но белезите останаха. Научих се да прощавам – не заради тях, а заради себе си. Научих се да обичам себе си отново.

Сега стоя пред огледалото и виждам нова жена – по-силна, по-мъдра, но и по-предпазлива.

Питам се: Колко още жени живеят в сянката на предателството? Колко още вярват в лъжливи усмивки и фалшиви приятелства? А ти… би ли простил/а?