Втори шанс за щастие: Историята на Мария от Пловдив

– Мамо, не мога да повярвам, че наистина ще го направиш! – гласът на Яна трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в хола, между стария шкаф с порцелановите чаши и снимката на покойния ми съпруг Георги. Даниел мълчеше, стиснал юмруци в джобовете си, а аз се чувствах като престъпник в собствения си дом.

Преди пет години се пенсионирах от общината в Пловдив. Цял живот организирах събития – сватби, фестивали, дори абитуриентски балове. Бях свикнала с шума, с хората, с напрежението. Но когато Георги почина внезапно от инфаркт, тишината ме удари като шамар. Дните се влачеха един след друг – кафе сутрин, разходка до пазара, телевизия вечер. Яна и Даниел идваха рядко – всеки със своите грижи и семейства. Чувствах се излишна.

Докато една сутрин не срещнах Иван пред блока. Беше дошъл да види сестра си, която живее на третия етаж. Заговорихме се за времето, после за градината пред входа. Оказа се, че и той е вдовец от две години. Започнахме да се виждаме все по-често – разходки по Марица, кафе в малкото бистро до площада, разговори за миналото и мечти за бъдещето. За първи път от години се засмях истински.

Когато казах на Яна и Даниел за Иван, реакцията им беше като студен душ.

– Мамо, как можеш? Татко още не е изстинал! – изкрещя Яна.
– Не е честно спрямо него! – добави Даниел тихо.

Опитах се да им обясня колко самотна съм се чувствала, колко много ми липсва някой да споделя деня си с мен. Но те не искаха да слушат. За тях това беше предателство.

С Иван започнахме да мечтаем за малка къща в Родопите. Той имаше стара наследствена къща в село край Смолян – място, където въздухът ухае на бор и тишината не е самота, а покой. Представях си как ще садим домати в градината, ще пием кафе на верандата и ще гледаме залеза заедно.

Но всяка среща с децата ми беше все по-напрегната. Яна спря да ми звъни. Даниел идваше само по празници и стоеше мълчалив. Веднъж дори ми каза:

– Ако заминеш с него, повече няма да стъпя тук.

Сърцето ми се късаше. Как можех да избера между тях и себе си? Всяка вечер лежах будна и се питах: имам ли право на щастие след всичко?

Една неделя поканих Яна на кафе. Седяхме мълчаливи дълго време. Накрая тя прошепна:

– Мамо, страх ме е да не те загубя напълно…

Хванах ръката ѝ:
– Никога няма да те загубя. Но искам да живея, не само да съществувам.

Тя избухна в сълзи. Прегърнах я силно и за първи път усетих, че може би ще ме разбере.

С Иван заминахме за селото през пролетта. Първите дни бяха трудни – липсваше ми градът, шумът, дори децата. Но постепенно започнах да се чувствам жива отново. Садихме цветя, боядисвахме оградата, вечеряхме на свещи под звездите.

Яна дойде първа на гости. Донесе домашен козунак и снимки на внучката ми. Седнахме на верандата и тя каза:
– Мамо, виждам те щастлива… Може би татко би искал това за теб.

Даниел дойде по-късно. Беше мълчалив, но когато си тръгваше, ме прегърна силно:
– Само не ни забравяй…

Сега пиша тези редове от малката ни кухня в Родопите. Вятърът носи мирис на борова смола, а Иван чете вестника до прозореца. Понякога още ме боли от думите на децата ми, но знам – животът не свършва след една загуба. Всеки има право на втори шанс.

Дали постъпих правилно? Може ли човек да бъде щастлив без да губи любовта на близките си? Кажете ми – бихте ли избрали себе си или семейството?