Вяра между стените: Как намерих сили да простя на баща си

— Стига вече! — гласът на баща ми отекна като гръм в малкия ни апартамент в Люлин. Бях се свила на леглото си, с ръце около коленете, а стените сякаш се приближаваха към мен. Майка ми плачеше в кухнята, а аз се чудех дали някога ще спрат тези вечни караници. Беше декември, навън валеше сняг, а у дома беше по-студено от всякога.

— Не мога повече така, Иван! — изкрещя майка ми през сълзи. — Не издържам на твоите обиди!

Баща ми тресна вратата и излезе. В този момент нещо в мен се счупи. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното, че Бог ни изпитва, но тази вечер се почувствах предадена и от хората, и от Господ.

Седнах на пода до прозореца и се загледах в снежинките, които падаха бавно. Започнах да се моля наум: „Господи, защо допускаш това? Защо точно на нас?“ Сълзите ми се стичаха по бузите, а вярата ми се разклащаше с всяка минута.

На следващия ден майка ми беше тиха и затворена. Опитах се да я прегърна, но тя само ме погали по косата и прошепна:

— Всичко ще се оправи, Мария. Бог ни изпитва.

Но аз не вярвах вече. В училище не можех да се съсредоточа. Приятелката ми Даниела ме попита:

— Какво ти е? Изглеждаш ужасно.

— Нищо — излъгах. — Просто не съм спала добре.

Вечерта баща ми се прибра късно. Миришеше на ракия. Не каза нищо, само седна на масата и започна да яде студената супа. Майка ми го гледаше със страх, а аз усещах как гневът в мен расте.

— Защо го търпиш? — попитах я тихо след вечеря.

— Защото го обичам — отвърна тя. — И защото вярвам, че Бог ще ни помогне.

Тези думи ме ядосаха още повече. Как може да прощаваш на някого, който те наранява всеки ден? Как може да вярваш, че молитвата ще промени нещо?

Седмици наред вкъщи беше напрегнато. Баща ми все по-често се прибираше пиян, майка ми все по-често плачеше. Аз се затворих в себе си и спрях да говоря с тях. Единственото място, където намирах утеха, беше църквата до блока ни. Всяка неделя отивах там сама и палех свещ за здраве.

Един ден отец Георги ме видя разстроена и ме попита:

— Какво те мъчи, дете?

— Не знам дали вярвам вече — признах си аз. — Моля се всеки ден, а у дома става все по-зле.

Той ме погледна с топли очи:

— Понякога Бог ни изпитва най-много тогава, когато сме най-слаби. Но не забравяй — прошката е най-голямата сила.

Думите му ме накараха да се замисля. Може би трябваше да опитам да простя на баща си? Но как?

Вечерта го заварих сам в кухнята. Изглеждаше уморен и стар.

— Тате… — започнах плахо.

Той ме погледна изненадано.

— Съжалявам, Мария — каза тихо. — Знам, че ви наранявам. Не знам как да спра…

Първият път чух тези думи от него. Сълзите напълниха очите ми.

— Може би трябва да опитаме заедно… Да се молим заедно — прошепнах.

Той кимна и за първи път от години ме прегърна.

От този ден започнахме да се молим всяка вечер тримата — аз, майка ми и баща ми. Не беше лесно. Имаше дни, в които пак се караха, но вече не беше същото. Вярата ни сплоти. Постепенно баща ми спря да пие толкова често, започна да говори повече с нас.

Майка ми отново започна да се усмихва. Аз намерих сили да простя и на двамата — заради себе си и заради тях.

Днес знам, че Бог не ни изпитва напразно. Понякога трябва да минеш през ада, за да намериш пътя към светлината.

Питам ви: Вие бихте ли простили на човек, който ви е наранявал? Или има граници, които не трябва да се прекрачват?