Вяра в бурята: Как се борих заедно с мама срещу бедността

— Мамо, пак ли няма да има ток тази вечер? — гласът ми трепереше, докато гледах как тя се опитва да запали свещта с треперещи ръце. Беше декември, студът се промъкваше през прозорците на панелката ни в Люлин, а навън снегът се сипеше безмилостно. Мама въздъхна тежко, сякаш всяка дума ѝ костваше усилие.

— Ще изчакаме още малко, може да го пуснат… — прошепна тя, но и двете знаехме, че това е малко вероятно. Сметките отново бяха неплатени. Баща ми ни беше напуснал преди две години, а оттогава животът ни се превърна в постоянна борба за оцеляване.

Вечерите ни минаваха на свещи, а сутрините започваха с тревога дали ще има хляб за закуска. Мама работеше като санитарка в болницата на Окръжна, а аз — ученичка в 11 клас, се опитвах да уча между две смени на касата в кварталния магазин. Парите все не стигаха. Понякога се чудех дали Бог изобщо ни вижда.

Една вечер, когато отчаянието ме беше стиснало за гърлото, чух мама да шепне молитва в тъмното:

— Господи, дай ни сили да издържим още малко. Не за мен, а за детето ми…

Сълзите ми потекоха безшумно. За първи път осъзнах колко сама се чувства тя. На следващия ден реших да говоря с нея открито.

— Мамо, не можем повече така. Трябва да измислим нещо. Може би да потърсим помощ от църквата? Или от някой съсед?

Тя ме погледна с онзи поглед, който помня от детството — топъл, но уморен.

— Не искам да ставаме тежест на никого. Но ако вярваш, че Бог ще ни помогне… нека опитаме.

Така започнахме да ходим всяка неделя в малката църква на улица „Драгоман“. Първите пъти се чувствах неудобно — хората ни гледаха съчувствено, а аз мразех съжалението. Но постепенно започнах да усещам нещо различно — топлина, подкрепа, надежда.

Един ден отец Георги дойде при нас след службата.

— Дъще, знам, че ви е трудно. Ако имате нужда от храна или дрехи, кажете. Бог помага чрез хората.

Мама се разплака. Аз също. За първи път от месеци се почувствахме не толкова сами.

Скоро след това получихме пакет с продукти от църквата — брашно, олио, захар, макарони. Не беше много, но беше достатъчно да усетим надежда. Съседката ни леля Мария също започна да ни носи топла супа понякога.

В училище обаче нещата не бяха толкова лесни. Съучениците ми често се подиграваха на старите ми дрехи или на това, че нямам смартфон като тях. Един ден Даниела — най-популярното момиче в класа — ме спря в коридора:

— Ей, Мария, пак ли си с онези обувки? Не ти ли е неудобно?

Почувствах как бузите ми пламват от срам и яд. Но си спомних думите на мама: „Не се срамувай от това кой си.“

— Не ми е неудобно — отвърнах тихо. — Важното е да имаш сърце.

Тя се изсмя и си тръгна с приятелките си. Аз обаче се почувствах по-силна.

Вечерта разказах на мама за случката.

— Гордея се с теб — каза тя и ме прегърна. — Бог вижда всичко.

С времето започнах да усещам как молитвата ни променя. Не че проблемите изчезнаха — сметките все още закъсняваха, храната пак не стигаше. Но вече не бяхме сами в битката си. Хората от църквата станаха нашето второ семейство.

Един ден отец Георги ми предложи да помагам в неделното училище срещу малко възнаграждение. Това беше първата ми истинска работа! С парите купих нови обувки за мама — първият ѝ подарък от години насам.

Постепенно започнахме да стъпваме на крака. Мама намери допълнителна работа като чистачка в един офис, а аз завърших училище с отличие. Вярата ни даде сили да не се предадем.

Днес често се връщам към онези тъмни вечери на свещи и си мисля: ако не беше Бог и молитвата, дали щяхме да оцелеем? Дали бих могла да простя на баща си? Дали бих имала сили да простя на себе си за моментите на отчаяние?

Понякога си задавам въпроса: колко струва човешкото достойнство и може ли една молитва наистина да промени съдбата? Какво мислите вие?