„Вземи си детето, на мен ми е все тая. Не мога да го гледам. Но дай ми парите.“ – Изповедта на едно продадено дете

„Вземи си детето, на мен ми е все тая. Не мога да го гледам. Но дай ми парите.“

Тези думи още кънтят в главата ми, сякаш ги чух вчера, а не преди двадесет и пет години. Беше студена мартенска вечер в нашия панелен апартамент в Люлин. Майка ми, Мария, стоеше до кухненската маса с цигара в ръка, а баща ми, Георги, държеше в джоба си плик с пари. Аз бях на осем и се криех зад вратата, стиснала плюшеното си мече, докато слушах как съдбата ми се решава между две чаши евтина ракия.

– Мария, не може така! Това е нашето дете! – гласът на баща ми трепереше от гняв и отчаяние.

– Ти го искаш? Вземи го! Само не забравяй парите – отвърна тя с ледена усмивка, без да ме погледне дори.

Тогава не разбирах всичко. Знаех само, че нещо ужасяващо се случва. Майка ми не ме прегърна, не ме целуна за довиждане. Просто затвори вратата след себе си и изчезна от живота ми.

Баща ми ме прегърна силно и прошепна: „Всичко ще бъде наред, Цвети.“ Но нищо вече не беше наред.

След онази нощ животът ни се промени. Баща ми работеше на две места – през деня като шофьор на маршрутка, вечер като охрана в склад. Вечерите ни бяха тихи и самотни. Понякога го чувах да плаче в кухнята, мислейки си, че спя. Аз се преструвах на заспала, защото не знаех как да го утеша. В училище децата ме питаха защо майка ми никога не идва на родителски срещи. Лъжах, че е болна или работи в чужбина.

С времето разбрах истината – майка ми беше взела парите и заминала при някакъв мъж в Пловдив. Не се обади нито веднъж. Не изпрати дори картичка за рождения ми ден. Всяка година на 15 юни чаках напразно телефонът да звънне.

Баба ми по майчина линия веднъж дойде да ме види. Седнахме на пейката пред блока и тя каза:

– Цвети, майка ти не е лош човек, просто животът я пречупи.

– А мен кой ще ме събере после? – попитах я тихо.

Тя само въздъхна и избърса сълзите си.

Годините минаваха. Завърших гимназия с отличие, но никога не поканих майка си на бала. Баща ми беше до мен – горд и уморен. Понякога го виждах как гледа стари снимки от времето, когато бяхме семейство. В очите му имаше болка и вина.

Когато станах на двадесет и две, майка ми се появи неочаквано. Беше остаряла, косата ѝ посивяла, а очите – празни. Дойде пред блока и ме чакаше с букет карамфили.

– Цвети… – започна тя несигурно. – Може ли да поговорим?

Стоях срещу нея като вцепенена. Толкова години бях мечтала за този момент, а сега не знаех какво да кажа.

– Защо? – попитах я най-накрая. – Защо ме остави?

Тя сведе глава:

– Не знам… Бях млада, объркана… Мислех, че парите ще оправят всичко. Но те само ме направиха по-самотна.

– А мен ме направиха празна отвътре – отвърнах й аз.

Майка ми заплака за първи път пред мен. Опита се да ме прегърне, но аз се дръпнах.

– Не можеш да купиш любовта ми с цветя или сълзи – казах й тихо.

Тя си тръгна така, както беше дошла – сама.

Днес съм на тридесет и три години. Имам свое семейство и малка дъщеря – Мария, кръстена на баба ми по бащина линия. Всеки ден се страхувам да не повторя грешките на майка си. Понякога нощем се будя от кошмари – виждам себе си като малко момиче пред затворената врата.

Мъжът ми Петър често ме прегръща и казва:

– Ти си най-добрата майка за нашето дете.

Но аз все още се боря със сенките от миналото. Питам се дали някога ще мога напълно да простя на майка си. Дали парите и омразата могат да убият майчината любов? Или тя винаги остава някъде дълбоко заровена?

Понякога се чудя: ако майка ми беше избрала мен вместо парите, щях ли да бъда различен човек днес? Щях ли да мога да обичам без страх? Как мислите – може ли едно дете някога да забрави, че е било продадено?