Зад огледалото: Истината за вечната младост

– Мамо, пак ли ще ходиш на козметик? – гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в кухнята, докато си слагах червилото пред огледалото. Беше събота сутрин, а слънцето се прокрадваше през пердетата, осветявайки всяка бръчка, която се опитвах да скрия.

– Да, Вики, имам час за мезотерапия. – Опитах се да прозвуча небрежно, но усещах как гласът ми трепери. Тя ме гледаше с онзи поглед, който само тийнейджърите умеят – смесица от укор и разбиране.

– Мамо, ти си красива и без всичките тези процедури. – Тя въздъхна и излезе от стаята, оставяйки ме сама с отражението ми.

Погледнах се внимателно. На 52 години кожата ми беше гладка, косата – без нито един бял косъм, а фигурата ми – почти като на 30. Всички в квартала ми завиждаха. „Как го правиш, Елена?“, питаха ме жените в магазина. „Ти си нашата София Лорен!“ Усмихвах се и кимах, но вътре в мен бушуваше буря.

Истината е, че се страхувах. Страхувах се да остарея. Страхувах се да стана невидима за света, за мъжа си, за децата си. Мъжът ми, Георги, отдавна беше престанал да ме забелязва. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора. Понякога се чудех дали изобщо вижда новите ми дрехи или прическа.

– Елена, пак ли си харчила пари за глупости? – каза той една вечер, когато видя новата ми рокля.

– Не са глупости! – избухнах. – Това е за мен! За да се чувствам добре!

– А чувстваш ли се? – попита той тихо и излезе от стаята.

Този въпрос ме преследваше дни наред. Чувствах ли се добре? Отговорът беше болезнено ясен – не. Всяка сутрин ставах с усещането, че трябва да се боря с времето. Кремове, процедури, диети… Всичко това беше моят щит срещу страха от старостта.

Майка ми често казваше: „Елена, красотата е до време. После оставаш само ти.“ Тогава й се сърдех. Сега разбирах думите й по-добре от всякога.

Един ден получих покана за среща на випуска. Бяхме завършили преди тридесет години в Пловдивската езикова гимназия. Сърцето ми заби лудо – как ще изглеждам сред съучениците си? Ще ме познаят ли? Ще ме завидят ли?

Вечерта преди срещата стоях пред гардероба си и избирах дрехи с часове. Виктория влезе при мен.

– Мамо, защо толкова се притесняваш?

– Искам да изглеждам добре…

– Ти винаги изглеждаш добре. Но понякога изглеждаш тъжна.

Думите й ме удариха като шамар. Тя беше права. Бях станала майстор в това да прикривам бръчките си, но не и тъгата си.

На срещата всички ме поздравяваха: „Елена! Не си мръднала! Как го правиш?“ Усмихвах се, но вътре в мен беше празно. Видях Мария – някога най-красивото момиче в класа ни. Сега имаше посивяла коса и няколко килограма отгоре, но очите й светеха от щастие.

– Ели! – прегърна ме тя топло. – Как си?

– Добре съм… – излъгах.

– Аз не съм вече онази Мария, нали? – засмя се тя. – Но знаеш ли какво? Най-после се чувствам свободна! Не ми пука кой какво ще каже за външния ми вид. Имам семейство, приятели… Живея!

Погледнах я и усетих завист. Завист към лекотата й. Към това, че не се крие зад маски и кремове.

На връщане към дома плаках в колата. За първи път от години позволих на себе си да бъда слаба.

Дните след срещата бяха различни. Започнах да пропускам някои процедури. Позволих си да изляза без грим до магазина. Георги забеляза промяната.

– Добре ли си? – попита ме една вечер.

– Не знам… Може би за първи път съм честна със себе си.

Той седна до мен и хвана ръката ми.

– Елена… Аз винаги съм те обичал такава, каквато си. Просто ти самата забрави коя си.

Погледнах го през сълзи и осъзнах колко много съм пропуснала в опитите си да остана млада.

Днес вече не се страхувам толкова от бръчките си. Понякога все още посягам към крема против стареене, но вече знам: истинската младост е в душата.

А вие какво мислите? Дали външният вид наистина може да скрие болката и самотата? Или е време да приемем себе си такива, каквито сме?