Зад затворените врати: Предателството на най-близкия човек

– Не й вярвай напълно, Яна! – гласът на майка ми кънтеше в главата ми, докато гледах как Мария се смее с малкия ми син в хола. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, а аз усещах как в мен се надига странна смесица от благодарност и тревога. След раждането на Виктор всичко се промени – мъжът ми работеше до късно, приятелите ни се разотидоха, а майка ми настояваше да не пускам никого твърде близо до дома си. Но аз не исках да живея в страх и подозрение, както тя цял живот.

– Яна, ще изляза за малко до магазина. Да ти взема нещо? – попита Мария, докато обуваше обувките си.
– Само хляб и малко плодове, ако има хубави – отвърнах и се усмихнах. В този момент Виктор заплака и аз се наведох над кошарката му.

Когато Мария се върна, носеше не само покупки, но и новини. – Срещнах Петър пред блока. Каза, че ще закъснее довечера – прошепна тя с лека усмивка. Изтръпнах. Откъде знае това? Петър рядко говореше с Мария, а още по-рядко споделяше плановете си с някого извън семейството.

Вечерта, когато Петър се прибра, беше необичайно мълчалив. – Всичко наред ли е? – попитах го тихо.
– Просто съм уморен – отвърна той и се затвори в спалнята.

Дните минаваха в рутина – грижи за Виктор, кратки разходки в парка, разговори с Мария. Тя беше до мен във всичко: помагаше с бебето, готвеше, дори чистеше понякога. Чувствах се виновна, че майка ми продължава да ме предупреждава: „Не допускай никого твърде близо до семейството си.“

Една вечер, докато приспивах Виктор, чух приглушени гласове от кухнята. Мария и Петър. Сърцето ми заби лудо. Приближих се до вратата и чух името си.

– Яна е толкова уморена напоследък… Не знам как да й помогна – каза Петър.
– Тя има нужда от почивка. Може би трябва да излезе някъде сама – отвърна Мария с топъл глас.

Влязох внезапно. Двамата замлъкнаха и ме погледнаха виновно. – Какво става? – попитах рязко.
– Просто си говорим за теб – усмихна се Мария.

От този момент започнах да забелязвам дребни неща: как Петър се засмиваше на шегите й, как тя го гледаше по-дълго от обикновено. Веднъж забелязах съобщение на телефона й: „Ще се видим ли пак утре?“ от непознат номер. Сърцето ми се сви.

Една сутрин реших да поговоря с майка ми. – Мамо, мислиш ли, че Мария може да… – не довърших изречението.
– Яна, хората са слаби. Пази си семейството – каза тя строго.

Седмица по-късно всичко рухна. Намерих бележка в чантата на Мария: „Не мога повече да крия чувствата си.“ Почеркът беше на Петър. Ръцете ми трепереха, когато я държах.

Вечерта ги изчаках да останем тримата сами. – Искам да знам истината! – извиках през сълзи. – Какво става между вас?

Петър наведе глава. Мария започна да плаче. – Яна… Не искахме да те нараним…

– Значи е вярно! – гласът ми беше пресипнал.

Последваха дни на мълчание и студенина. Мария си тръгна без сбогом. Петър остана, но между нас зееше пропаст.

Майка ми дойде при мен и ме прегърна силно. – Понякога старите уроци са най-важните, дъще…

Сега стоя сама в хола, държа Виктор в ръце и се чудя: Ако бях послушала майка си, щях ли да избегна тази болка? Или просто щях да живея в страх и недоверие цял живот?

Кажете ми… Кое е по-страшно: да вярваш и да бъдеш предаден или никога да не вярваш на никого?