Задушаващите правила на свекървата ми – и мълчанието на мъжа ми

– Пак ли си местила чашите, Мария? – гласът на свекърва ми, Стефка, прониза тишината в кухнята, докато аз стоях с ръка на дръжката на шкафа, търсейки любимата си чаша. Не беше въпрос, а обвинение, което се носеше във въздуха като тежък облак. Погледнах я, а тя вече подреждаше чиниите по свой ред, сякаш аз не съществувам.

В този момент осъзнах, че отново съм гост в собствения си дом. Мъжът ми, Петър, седеше на масата, ровеше в телефона си и дъвчеше филия, без да вдигне поглед. Сякаш нищо не се случва. Сякаш е нормално майка му да идва всяка сутрин, да влиза с ключа, който той ѝ даде, и да подрежда живота ни по нейните правила.

Преди две години се преместихме в този апартамент – уж нашият нов дом, уж ново начало. Но от първия ден Стефка беше навсякъде: в кухнята, в гардероба, дори в банята. „Така се прави, Мария, тук нещата стоят по този начин!“ – повтаряше тя, докато аз се опитвах да намеря място за себе си.

Понякога се чудя дали изобщо някога съм имала дом. Родителите ми живеят в малко село в Родопите, а аз отраснах сред тишината на планината, където всеки уважава личното пространство на другия. Тук, в София, в този апартамент, личното пространство е лукс, който не мога да си позволя.

– Петре, може ли да поговорим? – прошепнах една вечер, когато Стефка си беше тръгнала. Той ме погледна уморено, сякаш вече знаеше какво ще кажа.

– Не започвай пак, Мария. Майка ми просто иска да помогне. Знаеш, че не го прави от лошо.

– Но това е нашият дом! – гласът ми трепереше. – Не искам да се чувствам като гост. Не искам да се страхувам да оставя нещо на масата, защото утре няма да го намеря.

Той въздъхна и се обърна към телевизора. Мълчанието му беше по-болезнено от всяка караница.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми ме питаха защо не излизам, защо не ги каня на гости. Как да им обясня, че се срамувам? Че не мога да поканя никого, защото не знам кога Стефка ще се появи и ще започне да критикува всичко – от подредбата на обувките до избора ми на пердета.

Един понеделник, когато се прибрах по-рано от работа, заварих Стефка да преглежда чекмеджетата в спалнята ни. Стоеше над бельото ми, държеше в ръка една от любимите ми блузи и я разглеждаше с критичен поглед.

– Това не ти отива, Мария. Защо не си купиш нещо по-семпло? – каза тя, без да ме погледне.

Почувствах се гола. Изтръпнах. Исках да изкрещя, да ѝ кажа да излезе, но думите заседнаха в гърлото ми. Вместо това затворих вратата и се престорих, че не съм я видяла.

Вечерта, когато разказах на Петър, той само сви рамене.

– Не преувеличавай. Майка ми е такава, не можеш да я промениш.

– А теб не те ли притеснява? – попитах. – Това е нашата спалня, нашите вещи!

– Свиквай, Мария. Всички семейства са така. – отговори той и се обърна на другата страна.

Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина съм прекалено чувствителна? Може би проблемът е в мен? Но всяка сутрин, когато намирах дрехите си пренаредени, чашите сменени, а бележки с „напомняния“ залепени по хладилника, усещах как гневът ми расте.

Една събота, докато миех чиниите, Стефка влезе и започна да ми обяснява как се чисти правилно печката. Гласът ѝ беше остър, а погледът – изпитателен.

– Мария, ако искаш да задържиш Петър, трябва да се научиш да бъдеш по-добра домакиня. Мъжете обичат реда. – каза тя, сякаш аз съм дете, което не разбира нищо от живота.

– А ти някога питала ли си Петър какво обича? – попитах я тихо, но тя не ме чу. Или не искаше да чуе.

Седмици наред се борех със себе си. Да се примиря ли? Да се опитам ли да говоря отново с Петър? Или просто да си тръгна? Но къде да отида? Родителите ми са далеч, а тук, в София, нямам никого.

Една вечер, след поредния скандал заради това, че съм забравила да изхвърля боклука, се разплаках пред Петър.

– Не мога повече, Петре. Чувствам се задушена. Не искам да живея така. Или нещо се променя, или си тръгвам.

Той ме погледна за първи път от месеци. Видях страх в очите му. Може би за първи път осъзна, че може да ме загуби.

– Добре, ще поговоря с майка ми. – каза тихо. – Обещавам.

Но нищо не се промени. Стефка продължи да идва, да подрежда, да командва. Петър пак мълчеше. Аз се затварях все повече в себе си. Започнах да мечтая за малко стая, само за мен, където никой няма да пипа вещите ми, където ще мога да бъда себе си.

Една сутрин, когато намерих дневника си отворен на масата, разбрах, че съм изгубила не само дома си, но и себе си. В този момент реших – ще си тръгна. Без скандали, без обяснения. Просто ще си тръгна, за да мога отново да дишам.

Сега, докато пиша тези редове, се чудя: колко жени като мен живеят в чужди домове, под чужди правила, с мъже, които мълчат? Колко от нас ще намерят сили да си тръгнат? А вие, бихте ли останали или бихте се борили за себе си?