Защо има кренвирши, а не кюфтета? – Историята на едно семейство след като децата напуснат дома

– Защо пак си купила кренвирши, Мариела? – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках. Стоях до кухненския плот, държейки пакета с евтини кренвирши, а тя се въртеше около печката, с гръб към мен.

– Защото са лесни за закуска. И защото не си казал какво искаш – отвърна тя тихо, без да ме погледне. В този момент осъзнах колко празна е къщата. Откакто Даниела и Петър заминаха – тя в София, той в Пловдив – тишината се беше настанила между нас като трети човек.

– Не можеше ли поне кюфтета да направиш? – настоях аз, сякаш това щеше да промени нещо. Винаги съм обичал кюфтета. Когато децата бяха тук, Мариела правеше цяла тава – с много лук и магданоз. Сега сякаш всичко беше станало по-просто, по-безлично.

Тя се обърна към мен с уморени очи:
– Не виждам смисъл да готвя толкова много за двама души. А и ти все си недоволен…

Замълчах. Истината беше, че не знаех какво искам. Не знаех как да запълня тази празнина. Даниела ми пише рядко – все е заета с работа, с приятеля си. Петър звъни само когато има нужда от пари или съвет. А ние с Мариела… сякаш сме двама непознати, които делят една маса.

Вечерта седнахме пред телевизора. Гледахме новините, но никой не слушаше. Мислех си за времето, когато децата тичаха из хола, караха се кой да държи дистанционното. Сега само звукът на телевизора изпълваше стаята.

– Помниш ли как Даниела ревеше, когато й купихме първия учебник по математика? – попита Мариела изведнъж.
– Помня – отвърнах. – Тогава ти й направи палачинки, за да я утешиш.
– Сега никой не иска палачинки…

Гласът й потрепери. Видях как очите й се насълзиха, но тя бързо ги избърса с ръкава на халата си. Не знаех какво да кажа. Чувствах се виновен – за всичко: че не съм по-любезен, че не говоря повече с децата, че не мога да я разсмея както преди.

На следващия ден реших да изляза рано. Отидох до пазара – купих кайма, лук, магданоз. Върнах се вкъщи и започнах да правя кюфтета. Мариела ме гледаше изненадано.
– Какво правиш?
– Кюфтета. За нас двамата.
Тя се усмихна леко – за първи път от седмици.

Докато пържех кюфтетата, си мислех за всичко, което сме преживели заедно: първите години в панелката в Люлин, когато парите не стигаха; как се редяхме на опашка за банани по Нова година; как Мариела шиеше дрехи на децата от стари чаршафи; как Петър падна от колелото и цяла нощ не спахме от притеснение; как Даниела ни каза, че ще учи в София и ще живее сама…

Седнахме на масата. Кюфтетата ухаеха на детство. Мариела взе едно и го разчупи:
– Благодаря ти.
– За какво?
– Че опита.

Ядохме мълчаливо, но този път тишината беше различна – по-мека, по-топла. След вечеря тя извади старата кутия със снимки. Гледахме ги една по една: Даниела с първата си ученическа чанта; Петър с огромна диня на плажа в Обзор; аз и Мариела на сватбата ни – млади, усмихнати, с надежди за бъдещето.

– Страх ме е – прошепна тя. – Страх ме е да остареем сами.
– И мен ме е страх – признах си аз. – Но може би трябва да се научим да бъдем двама.

Тази нощ спахме прегърнати за първи път от години. На сутринта направих кафе и седнах до прозореца. Гледах как слънцето огряваше празния двор. Мислех си за всички родители като нас – които са дали всичко за децата си и сега трябва да намерят нов смисъл.

Мариела дойде при мен и сложи ръка на рамото ми:
– Ще направим ли планове за уикенда?
– Да опитаме нещо ново?
– Да опитаме.

Понякога си мисля: дали някога ще свикнем с тази тишина? Или ще намерим начин да я изпълним със смях отново? Какво бихте направили вие на наше място?