Защо точно аз трябва да се грижа за нея? История за семейни рани, които никога не зарастват

– Защо пак аз? – изкрещях, докато вратата на кухнята се затръшна след мен. Гласът ми отекна в празния коридор, а майка ми, седнала на масата, дори не трепна. Брат ми, Димитър, стоеше до прозореца с ръце в джобовете и гледаше навън, сякаш разговорът не го засяга. Баща ми отдавна го нямаше – напусна ни, когато бях на десет. Оттогава вкъщи сякаш винаги имаше някаква тишина, която никога не можех да наруша.

– Не викай, Мария! – каза майка ми с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна. – Ти си момичето в семейството. На теб разчитам.

– А Димитър? Той няма ли ръце? – гласът ми трепереше от гняв и обида. – Винаги е било така! Винаги той е бил важният, а аз – невидимата!

Димитър се обърна бавно и ме погледна с онзи празен поглед, който толкова мразех. – Не започвай пак, Мария. Знаеш, че работя по цял ден. Нямам време.

– А аз? Аз нямам ли живот? – сълзите вече пареха очите ми, но се насилих да не ги пусна. – Винаги съм била тук, винаги съм помагала, а ти само идваш да ядеш и да спиш!

Майка ми въздъхна тежко и се обърна към мен: – Не искам да спорите. Просто… имам нужда от помощ. Не мога сама.

Това беше началото на края. Майка ми беше диагностицирана с тежка форма на диабет и вече почти не можеше да се движи сама. Лекарите казаха, че ще има нужда от постоянни грижи. Роднините ни – лели, чичовци, дори съседите – всички гледаха към мен с очакване.

– Ти си момичето, Мария. На теб се пада.

Тези думи ме преследваха нощем. Всяка вечер лежах будна и се чудех: защо винаги аз? Защо никой не виждаше колко боли да си винаги на второ място? Когато бях малка, майка ми винаги хвалеше Димитър – колко е умен, какъв добър син е. Аз бях „тихата“, „послушната“. Никога не получих похвала за успехите си в училище или за това, че помагах вкъщи. Дори когато завърших университета с отличие, майка ми само каза: „Браво, ама Димитър вече работи в банка.“

Сега всички очакваха да зарежа работата си като учителка и да стана болногледачка на майка си. Колежките ми ме гледаха със съжаление:

– Трудно е, Мария… Но майката е една.

– А кой ще се погрижи за теб? – попита ме веднъж приятелката ми Елена.

Не знаех какво да отговоря.

Дните минаваха в напрежение. Майка ми ставаше все по-затворена и раздразнителна. Димитър идваше все по-рядко. Аз се чувствах като в капан. Веднъж вечерта седнах до леглото ѝ и я попитах:

– Мамо, защо винаги си предпочитала Димитър?

Тя ме погледна изненадано:

– Не е вярно! Обичам ви еднакво.

– Не е така… – прошепнах. – Никога не си ме прегръщала така, както него. Никога не си казвала, че се гордееш с мен.

Майка ми замълча дълго. После тихо каза:

– Може би съм сбъркала… Но ти винаги беше силната.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Силната? Аз ли?

В следващите дни напрежението вкъщи стана непоносимо. Една вечер Димитър дойде ядосан:

– Какво си казала на мама? Защо плаче цял ден?

– Защо не я питаш как се чувствам аз? – отвърнах остро.

– Стига си драматизирала! Всички имаме проблеми!

Тогава избухнах:

– Не! Вие имате проблеми само когато ви е удобно! Аз съм тази, която трябва да жертва всичко! А ти? Ти си просто гост в този дом!

Димитър излезе без да каже нищо повече.

На следващия ден взех решение – отказах се да поема грижите за майка ми сама. Казах го ясно пред всички роднини:

– Не мога повече! Ако трябва да я гледаме, ще го правим заедно или ще потърсим помощ отвън!

Последваха дни на мълчание и обиди. Майка ми не ми говореше седмици наред. Димитър ме нарече егоистка пред цялата рода.

Но аз останах твърда. Намерихме жена от селото да помага през деня, а вечер се редувахме с брат ми. За първи път в живота си почувствах, че имам право на избор.

С времето отношенията ни с майка ми леко се подобриха. Един ден тя ме хвана за ръката и прошепна:

– Прости ми… Може би не съм била справедлива към теб.

Сълзите пак потекоха по лицето ми. Прегърнах я силно и ѝ простих – поне донякъде.

Но белезите останаха. И до днес понякога се питам: ако бях приела всичко безропотно, щях ли някога да бъда щастлива? Или най-сетне намерих себе си именно тогава, когато отказах да бъда невидима?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте търпели да сте винаги втори?