Завещанието, което разби семейството ми: Истината за едно скрито минало

– Не може да е истина! – изкрещях, докато разкъсвах плика с треперещи ръце. В стаята миришеше на нафталин и стари книги, а слънцето се бореше да пробие през тежките пердета. Бях сам в апартамента на майка ми, където всяка вещ носеше спомен за детството ми. Но сега всичко се разпадаше.

Вътре, на пожълтяла хартия, с почерка на майка ми, стоеше завещанието. „Оставям всичко на сина си Иван Петров.“ Само това. Нито дума за мен. Сякаш не съществувах. Сякаш всичките ми години, в които се грижех за нея, когато беше болна, не значеха нищо.

Телефонът ми иззвъня. Беше Иван. Гласът му беше студен, почти делови:
– Димитре, намери ли нещо интересно?
– Ти знаеше, нали? – изсъсках. – Знаеше, че всичко ще е твое.
– Не започвай пак. Майка ни имаше своите причини.

Причини? Какви причини? Винаги съм бил „доброто дете“ – учех, работех, останах в България, докато Иван замина за Германия и се връщаше само по празници. Но майка винаги го гледаше с онзи особен поглед – смесица от вина и обожание.

Седнах на дивана, стиснал завещанието. Спомних си последния ни разговор с нея. Беше болна, едва говореше, но ме хвана за ръката:
– Дими, прости ми, ако някога съм те наранила.
Тогава не разбрах. Сега думите й ме пронизаха като нож.

В следващите дни апартаментът се изпълни с роднини, съседи, адвокати. Всички шепнеха, гледаха ме със съжаление или злорадство. Леля Мария, сестрата на майка ми, ме дръпна настрани:
– Не се ядосвай, момче. Тя си имаше своите страхове. Знаеш, че баща ти не беше лесен човек.
– Какво общо има това? – попитах, но тя само поклати глава.

Вечерта не можех да заспя. Въртях се в леглото, мислейки за Иван. Защо той? Защо не аз? Винаги съм бил тук, когато майка имаше нужда. Спомних си как веднъж, когато бях на 12, Иван счупи прозореца с топката, а аз поех вината, за да не го накажат. Тогава майка ме прегърна и каза, че съм „най-добрият брат“. А сега?

На следващия ден Иван дойде. Влезе, сякаш вече всичко му принадлежеше. Погледна ме с уморени очи:
– Димитре, не искам да се караме. Можем да разделим нещата. Пари, апартамент, каквото искаш.
– Не е въпрос на пари! – извиках. – Въпросът е, че майка ни избра теб. Защо?

Той замълча. После седна до мен и за първи път от години видях сълзи в очите му.
– Не знаеш всичко. Когато бях на 18, майка ми каза, че баща ни не е мой истински баща. Затова заминах. Не можех да понеса лъжата. Тя се страхуваше, че ако не ми остави всичко, ще се почувствам още по-изгубен.

Светът ми се срина. Всичко, което мислех, че знам за семейството си, се оказа лъжа. Станах и започнах да обикалям стаята, търсейки нещо, което да ми даде отговори. Намерих стара снимка – майка, баща, аз и Иван. Но сега виждах – баща ми никога не го гледаше като мен. Винаги имаше дистанция.

– Защо не ми каза? – прошепнах.
– Не можех. Майка ме помоли. Тя се страхуваше, че ще те нараним. Но сега всичко излезе наяве.

Седнахме мълчаливо. За първи път от години се почувствахме като братя. Не знаех как да простя, но знаех, че трябва да опитам. Семейството ни беше белязано от тайни и страхове, но може би беше време да ги оставим зад гърба си.

Седмици по-късно, когато разчиствах апартамента, намерих писмо от майка ми. В него пишеше: „Дими, обичам те повече, отколкото можеш да си представиш. Понякога любовта ни кара да правим трудни избори. Прости ми.“

Сълзите ми капеха по хартията. Погледнах към прозореца, където слънцето най-сетне проби през пердетата. Може би никога няма да разбера напълно майка си. Но мога ли да простя и да продължа напред? Мога ли да бъда по-добър брат, отколкото бях син?

А вие, ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Или щяхте да търсите истината, независимо от цената?