Завещанието, което разби света ми: Когато любовта крие тайни

– Не може да бъде! – гласът ми се разнесе из хола, докато адвокатът, господин Димитров, бавно сгъваше листовете с последната воля на съпруга ми. Майка ми, седнала до мен на дивана, стисна ръката ми толкова силно, че ноктите ѝ се впиха в кожата ми.

– Мария, моля те… – прошепна тя, но аз вече не я чувах. В ушите ми кънтеше само едно име – Елена Георгиева. Жена, за която никога не бях чувала, а сега се оказваше наследница на половината от фирмата на покойния ми съпруг и получателка на 120 000 лева.

Светът ми се срина. Двадесет години брак, две деца, безброй споделени вечери и трудности – всичко това ли беше лъжа? Какво още не знаех за Петър? Какво още беше скрил от мен?

– Госпожо Иванова – адвокатът се опита да смекчи удара, – разбирам колко е трудно…

– Не разбирате! – прекъснах го рязко. – Никой не разбира! Коя е тази жена? Защо той ѝ оставя всичко това?

Майка ми се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах. В този момент имах нужда само от истината.

Вечерта вкъщи беше мрачна. Децата – Виктор и Ани – усещаха напрежението, но не знаеха подробности. Седях сама в кухнята, гледах чашата с чай и си мислех за всички онези моменти, когато Петър закъсняваше от работа или получаваше обаждания посред нощ. Винаги казваше, че е заради бизнеса. А аз му вярвах.

На следващия ден отидох във фирмата. Всички ме гледаха със съжаление и някакво странно напрежение. Секретарката – Галя – ме посрещна с неуверена усмивка.

– Госпожо Иванова… ако имате нужда от нещо…

– Искам да знам коя е Елена Георгиева – казах направо.

Галя пребледня.

– Тя… тя работеше тук преди години. Беше счетоводителка. После напусна изведнъж.

– Защо?

– Не знам… Петър сам уреди напускането ѝ. След това никой не я е виждал.

Излязох от офиса с усещането, че всички знаят нещо, което аз не знам. Вкъщи намерих старите документи на Петър и започнах да ровя. След часове търсене открих снимка – той и непозната жена на фирмено парти. На гърба: „На Елена – за всичко.“

Сърцето ми се сви. Обадих се на най-добрата си приятелка Деси.

– Мари, трябва да говорим. Идвам веднага.

След половин час тя беше у нас.

– Какво ще правиш? – попита ме тихо.

– Ще я намеря. Трябва да знам истината.

Деси ме подкрепи. Заедно започнахме да търсим Елена Георгиева във Фейсбук, в регистри, дори в стари телефонни указатели. След дни търсене попаднахме на адрес в Пловдив.

Пътувах сама до там. Сърцето ми биеше лудо, когато звъннах на вратата на малък апартамент в панелен блок.

Отвори ми жена около петдесетте – с уморени очи и тъжна усмивка.

– Вие сте Елена Георгиева?

Тя кимна.

– Аз съм Мария Иванова… съпругата на Петър.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Знаех, че този ден ще дойде…

Влязох вътре. Апартаментът беше скромен, но подреден. Седнахме една срещу друга на масата.

– Моля ви… кажете ми истината. Какво сте били за Петър?

Елена въздъхна тежко.

– Бяхме близки… много близки. Но не така, както си мислите. Петър ми помогна в най-трудния момент от живота ми – когато мъжът ми ме изостави с болно дете и дългове. Той плати лечението на дъщеря ми и ми даде шанс да започна отначало. Никога не сме били любовници. Бяхме приятели… но той пазеше това в тайна от всички, за да не ме злепостави пред хората и пред вас.

Сълзите потекоха по лицето ѝ.

– Аз му казвах да ви разкаже… но той се страхуваше да не ви нарани или да не помислите погрешно.

Седях мълчаливо и усещах как гневът в мен се смесва с облекчение и болка. Толкова години недоверие към себе си… а истината беше различна от всичко, което си представях.

Когато се прибрах у дома, децата ме посрещнаха притеснени.

– Мамо, всичко наред ли е?

Прегърнах ги силно.

– Ще бъде… някой ден ще бъде.

Седнах сама в хола и се загледах през прозореца към нощна София. Мислех си за Петър – за доброто му сърце и за страховете му. За доверието между хората и за тайните, които могат да разрушат цели светове или да ги спасят.

Дали някога ще мога напълно да простя? Или ще остане винаги една малка пукнатина между мен и спомените за него?

А вие… бихте ли простили такава тайна? Или доверието ви би било завинаги изгубено?