Завещанието на мама: Истината, която ме разкъса

– Как можа, мамо? – думите ми излетяха от устата, преди да успея да ги спра. Стоях в средата на хола, смачканото листче в ръката ми трепереше. Навън дъждът блъскаше по прозорците, а в мен бушуваше буря, по-страшна от всяка друга.

Майка ми, Мария, седеше на дивана с ръце, скрити в скута. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но не каза нищо. Само ме гледаше така, сякаш и тя не разбираше какво се случва.

– Защо? – прошепнах. – Как можа да оставиш всичко на Деси? Аз какво съм ти?

Десислава, сестра ми, стоеше до прозореца и гледаше навън. Не смееше да ме погледне в очите. Винаги сме били близки – делили сме една стая, една тайна, една майка. А сега между нас зееше пропаст.

Всичко започна преди седмица. Бях дошла да ѝ помогна с пазаруването – майка ми беше прекарала грип и все още се чувстваше слаба. Докато подреждах лекарствата ѝ на нощното шкафче, забелязах папка с надпис „Лични документи“. Не исках да ровя, но търсех рецептата ѝ за инсулина. Тогава го видях – завещанието. Черно на бяло: „Оставям апартамента и спестяванията си на дъщеря ми Десислава.“ Моето име липсваше.

В първия момент си помислих, че е грешка. Че има друго завещание. Че не съм разбрала нещо. Но когато я попитах, тя само въздъхна тежко и каза: „Има неща, които не разбираш.“

Оттогава не спирам да мисля за това. Въртя в главата си всяка наша разправия, всяка обида, всяко разочарование. Спомням си как като малки се карахме за куклите, как аз винаги бях тази, която отстъпваше. Как майка ми ме прегръщаше вечер и ми казваше: „Обичам ви еднакво.“

– Не е честно – казах с глас, прегракнал от плач. – Аз ли не те гледах, когато беше болна? Аз ли не ти носех лекарства? Къде беше Деси тогава?

Деси се обърна рязко:
– Не е така! И аз съм тук! Просто…

– Просто какво? – прекъснах я. – Ти си любимката! Винаги си била!

Майка ми най-накрая проговори:
– Не е въпрос на любов…

– А какъв е въпросът? Пари ли? Апартаментът? Или просто аз не съм достатъчно добра?

Тя се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна.
– Не разбираш… Исках да те предпазя.

– От какво? – извиках.

– От това бреме! Ти имаш свой живот, работа, семейство… Деси няма нищо. Мислех, че така ще е по-добре за всички.

Замълчах. Вътре в мен се бореха гняв и вина. Знаех, че сестра ми има трудности – работеше на смени в един супермаркет, нямаше стабилна връзка, често се оплакваше от самота. Аз имах семейство – мъж и две деца, стабилна работа като учителка по български език. Но това ли значеше, че заслужавам по-малко?

– Можеше поне да ми кажеш – прошепнах.

– Не знаех как…

В следващите дни вкъщи цареше ледена тишина. Децата усещаха напрежението и ме питаха защо не ходим повече при баба. Мъжът ми Георги се опитваше да ме утеши:
– Може би майка ти е мислила за всички ви по най-добрия начин.

– Не е нейно право да решава кое е най-добро за мен! – избухвах всеки път.

Сестра ми започна да избягва срещите ни. Един ден я засякох пред блока:
– Деси! Можем ли да поговорим?

Тя ме погледна с червени очи:
– Знам, че си ядосана… Но аз не съм искала това. Ако искаш, ще се откажа от всичко.

– Не става въпрос за парите! – прекъснах я. – Става въпрос за това как се чувствам… сякаш никога не съм била част от това семейство.

Тя замълча дълго:
– Може би всички сме жертви на очакванията си…

Вечерта седнах сама в кухнята и гледах снимките ни по стената – усмихнати лица от морето в Созопол, Коледа с елха и подаръци, мама с нас двете на първия учебен ден…

Болеше ме не толкова завещанието, колкото усещането за предателство. За това, че никой не ми беше казал истината навреме. Че любовта може да бъде измервана с апартаменти и спестявания.

С времето започнах да разбирам майка си малко повече. Да виждам страха ѝ от самотата на сестра ми, желанието ѝ да ни предпази от бъдещи кавги. Но раната остана.

Сега стоя тук и се чудя: Ще мога ли някога да простя напълно? Или завинаги ще нося тази болка в себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място?