Завещанието на мама: Къщата, която разедини семейството ни

– Как можа, Даниеле? Как можа да поискаш пари от сестра си? – гласът на леля Мария пронизваше въздуха като нож. Стоях в хола на стария апартамент на мама в Пловдив, стиснал ръцете си в юмруци, а очите ми пареха от срам и гняв.

Преди седмица погребахме мама. Беше студено, мъгливо утро, а аз и сестра ми Катя стояхме рамо до рамо пред гроба ѝ. Тогава си мислех, че нищо не може да ни раздели – нито смъртта, нито спомените, нито болката. Но се оказа, че съм грешал.

След погребението адвокатът на мама ни събра в малката ѝ кухня. Миришеше на кафе и стари книги. Катя седеше срещу мен, с ръце в скута и поглед вперен в пода. Леля Мария – сестрата на мама – беше до нея, а аз усещах как напрежението се сгъстява с всяка изминала минута.

– Мама е оставила завещание – започна адвокатът. – Къщата в Кючук Париж се разделя между двама ви по равно.

Катя не каза нищо. Аз кимнах. Винаги съм вярвал, че така е честно. Но после адвокатът добави:

– Ако някой от вас реши да продаде своя дял, другият има право да го изкупи първи.

Тогава Катя ме погледна за пръв път от дни.

– Даниеле, ти знаеш, че не мога да си позволя да изкупя твоята част. Аз едва свързвам двата края с децата и работата в магазина. Ти имаш фирма, живееш добре…

– Катя, не става дума за пари – прекъснах я аз. – Просто… не знам дали искам да държа къща, в която няма да живея. Може би е по-добре да я продадем и да си разделим парите.

Леля Мария избухна:

– Срамота! Мама ви остави този дом с надеждата да останете заедно! Какво ще кажат хората? Как можеш да искаш пари от сестра си, когато тя едва оцелява?

В този момент усетих как всичко се разпада. Катя се разплака. Аз се почувствах като престъпник.

Седмици наред спорехме – по телефона, на живо, дори през съобщения във Viber. Катя настояваше да ѝ дам време да събере пари или да измислим друг начин. Аз бях твърд – не можех да си позволя да държа имот, който само ще ми носи разходи и грижи.

Жена ми Ирина ме подкрепяше:

– Дани, ти не си виновен. Всеки има право на своя дял. Не можеш цял живот да носиш чужди проблеми на гърба си.

Но нощем не можех да спя. Виждах лицето на мама – усмихнато, топло – и се чудех дали би одобрила това, което правя.

Една вечер Катя дойде у дома. Беше пребледняла, очите ѝ подпухнали.

– Даниеле… – прошепна тя. – Моля те… ако продадеш твоята част на някой чужд човек, ще ме изгониш от единствения дом, който имам. Децата ми ще останат на улицата.

Сърцето ми се сви. Спомних си как като деца играехме на двора пред къщата, как мама ни викаше за вечеря…

– Катя… – опитах се да кажа нещо разумно, но думите заседнаха в гърлото ми.

Тогава леля Мария се намеси отново:

– Ако имаш съвест, ще оставиш къщата на сестра си! Ти имаш всичко – бизнес, апартамент в София… Защо ти е още един имот?

В този момент избухнах:

– А защо винаги аз трябва да съм този, който се жертва? Защо никой не пита как се чувствам аз? Мама ни остави по равно! Защо трябва да се чувствам виновен за това?

Катя избухна в сълзи и излезе тичешком от апартамента. Леля Мария ме изгледа с презрение и каза:

– Пари не се носят на оня свят, Даниеле. Но семейството остава.

Останах сам в тъмната стая. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собствения си тежък дъх.

Дни наред не говорих с Катя. Жена ми настояваше да ѝ звънна, но аз не можех да намеря сили.

Една сутрин получих писмо от адвоката: Катя е намерила купувач за моя дял – някакъв познат от квартала, който щял да ѝ позволи да остане под наем. Не беше идеално решение, но поне нямаше да я изгони веднага.

Подписах документите със свито сърце. Когато излязох от нотариуса, заваля дъжд. Вървях по калдъръмените улици на Пловдив и усещах как всяка капка ме пронизва до костите.

Сега къщата вече не е наша. Катя живее там под наем, а аз… Аз се чувствам като предател.

Понякога нощем чувам гласа на мама: „Даниеле, пази сестра си.“ Но аз не успях.

Кажете ми – трябва ли винаги по-силният да се жертва за по-слабия? Или всеки има право на своето щастие? Струва ли си едно наследство да унищожи цялото ни семейство?