Заветът, който ми отне всичко: Историята на Мария от Пловдив

– Не може да бъде! – изкрещях, когато адвокатът прочете завещанието. Гласът ми отекна в малката кантора на улица „Капитан Райчо“ в Пловдив. Седях срещу него, с ръце, стиснати до побеляване, а сърцето ми биеше лудо. До мен стоеше дъщеря ми Ива, която не можеше да повярва на думите, които току-що бяха изречени.

– Госпожо Георгиева, съжалявам, но всичко е напълно законно. Вашият съпруг е оставил цялото си имущество – фирмата, апартамента и дори спестяванията – на госпожа Весела Николова.

Весела Николова? Никога не бях чувала това име. Как е възможно? Петър и аз бяхме женени двадесет и пет години. Заедно изградихме всичко – от малката ни книжарница до голямата печатница, която хранеше не само нашето семейство, но и още десетина души. Винаги вярвах, че сме едно цяло. А сега…

Ива избухна в сълзи:
– Мамо, това е някаква грешка! Татко никога не би направил такова нещо!

Но адвокатът само поклати глава:
– Завещанието е нотариално заверено преди година. Всичко е ясно описано.

Върнах се у дома като в мъгла. Апартаментът ни на „Сахат тепе“ изглеждаше чужд. Навсякъде миришеше на Петър – на любимия му лосион за бръснене, на старите му книги. Всяка вещ ме бодеше като игла. Как можа да ми причини това? Какво съм пропуснала? Къде съм сбъркала?

Седнах на кухненската маса и се загледах в снимката ни от морето в Созопол. Усмихвахме се, прегърнати, а Ива беше още малка, с пясък в косите. Бяхме щастливи. Или поне така си мислех.

На следващия ден реших да открия тази Весела Николова. Започнах да звъня по всички възможни телефони, които намерих в интернет. Най-накрая я открих – работеше като счетоводителка в една фирма в Кючук Париж.

– Госпожо Николова? – гласът ми трепереше.
– Да?
– Аз съм Мария Георгиева… съпругата на Петър Георгиев.

Настъпи дълга пауза.
– Съжалявам за загубата ви – каза тя тихо.
– Моля ви… трябва да поговорим.

Срещнахме се в малко кафене до реката. Тя беше млада – не повече от тридесет и пет – с кестенява коса и уморени очи. Не изглеждаше като жена, която би разбила семейство.

– Не знаех за вас – започнах аз. – Не знаех за вашата връзка с Петър.

Тя сведе поглед:
– Не беше връзка… Поне не такава, каквато си мислите. Петър ми помогна много, когато баща ми почина. Даде ми работа във фирмата ви. С времето станахме близки приятели. Той често казваше, че се чувства виновен към вас… Че не ви е казал всичко.

– Какво не ми е казал? – прошепнах.

Весела въздъхна:
– Петър имаше дългове. Големи дългове към банката и към някакви хора… Беше заложил почти всичко на ваше име, за да ви предпази. Завещанието беше неговият начин да уреди нещата без да ви въвлича.

Почувствах се като удавник без бряг. Значи всичко това не беше просто предателство? Или беше? Защо не ми каза? Защо ме остави да вярвам в лъжа?

В следващите седмици животът ми се превърна в кошмар. Получих писмо от банката – трябваше да напусна апартамента до края на месеца. Фирмата беше вече собственост на Весела, а аз останах без работа и без дом. Ива трябваше да прекъсне университета – нямаше как да плащаме таксите.

Майка ми настояваше да се върнем при нея в Карлово:
– Марио, тук винаги ще имаш покрив над главата си! Забрави го този човек! Той не заслужаваше любовта ти!

Но аз не можех да забравя. Всяка вечер лежах будна и се питах: Къде сбърках? Дали ако бях по-внимателна, щях да усетя какво става? Защо Петър избра да ме пази с лъжи?

Една вечер Ива се прибра разплакана:
– Мамо, приятелите ми ме избягват! Всички говорят за нас! Казват, че татко е бил измамник!

Прегърнах я силно:
– Не слушай хората! Ние знаем истината!

Но коя беше истината? Бях ли жертва или съучастник в собственото си нещастие?

Минаха месеци. Започнах работа като продавачка в малък магазин за дрехи в центъра. Всеки ден минавах покрай старата ни печатница и усещах как гневът и болката ме разяждат отвътре. Един ден видях Весела пред входа.

– Госпожо Георгиева! – извика тя и ме настигна.
– Какво искате?
– Искам да ви помогна… Знам, че това няма да върне нищо обратно, но… Петър ми остави писмо за вас.

В ръцете ѝ трепереше плик с моето име. Отворих го едва вечерта вкъщи.

„Мария,
Знам, че ще ме намразиш за това, което направих. Но нямах избор. Дълговете щяха да унищожат всичко – теб и Ива най-вече. Весела беше единственият човек, на когото можех да се доверя да уреди нещата след мен. Прости ми.“

Плаках цяла нощ. За първи път от смъртта му почувствах облекчение – и още по-голяма болка.

Днес живея скромно с Ива в малък апартамент под наем. Работя много, но поне знам, че всичко е мое – макар и малко. Понякога срещам Весела по улиците на Пловдив и вече не изпитвам омраза. Само тиха тъга по един живот, който никога няма да върна.

Чудя се: Може ли прошката да излекува рани като моите? Или някои истини са твърде тежки за сърцето?