Завръщане от сянката: Историята на Мария и Елена

„Петре, не можеш просто да си тръгнеш! Какво ще правим аз и Елена?“ Гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Петър не ме погледна. Сложи куфара си в багажника на старата Лада и само каза: „Ще се оправите. Тук няма нищо за мен.“ После затръшна вратата и изчезна по прашния път, оставяйки след себе си облак прах и тишина, която пронизваше до костите.

Стоях на прага на къщата ни в село Долно поле, а дъщеря ми Елена се беше свила до стената, с очи пълни със сълзи. Беше само на шестнайсет, но вече разбираше твърде много за болката. „Мамо, ще се върне ли?“, прошепна тя. Не знаех какво да ѝ кажа. Не знаех какво да кажа и на себе си.

Петър винаги беше строг, понякога дори жесток. Решенията му бяха закон, а аз – сянка зад гърба му. Примирявах се с всичко – с неговите изблици, с безпаричието, с това, че никога не ме питаше какво искам. Вярвах, че така трябва да бъде – че жената трябва да търпи. Но когато ни остави сами в тази разпадаща се къща, осъзнах колко малко съм останала от себе си.

Първите дни бяха мъчителни. Водата течеше само от един кран в двора, а покривът капеше при всеки дъжд. Парите стигаха едва за хляб и картофи. Елена се затвори в себе си – не говореше, не ядеше, само гледаше през прозореца към пътя, по който баща ѝ си беше тръгнал.

Селото беше малко и всички знаеха всичко. Съседката баба Станка идваше всеки ден под предлог да ни донесе яйца или бурканче сладко, но истината беше, че идваше да види дали още сме живи. „Марийке, не се предавай!“, казваше тя. „Мъжете идват и си отиват, ама детето ти е твоята сила.“

Една вечер седяхме с Елена на кухненската маса. Тя изведнъж избухна: „Мразя го! Мразя го, че ни остави! Защо не го спря?“ Сълзите ѝ капеха по масата. Прегърнах я силно и за първи път си позволих да плача пред нея. „И аз го мразя понякога… Но трябва да продължим напред.“

Реших да търся работа в близкия град – Пазарджик. Всяка сутрин хващах автобуса в 5:30, работех като чистачка в училище и вечер се връщах уморена до смърт. Елена започна да помага повече вкъщи – готвеше, чистеше, дори садеше домати в градината. Постепенно между нас се появи нова близост – вече не бяхме просто майка и дъщеря, а съюзници в битката за оцеляване.

Един ден Елена ми каза: „Мамо, искам да уча в София.“ Погледнах я – очите ѝ светеха с надежда. „Нямаме пари…“, започнах аз, но тя ме прекъсна: „Ще работя през лятото! Ще кандидатствам стипендия! Моля те, не ми казвай ‘не’.“

В този момент разбрах – ако аз се предам, ще предам и нея. Започнах да шия дрехи за съседките срещу някой лев, продавах яйца на пазара в града. Сутрин ставах по тъмно, вечер лягах след полунощ. Тялото ми болеше, но душата ми се съживяваше – вече имах цел.

Година по-късно Елена беше приета в Софийския университет. Изпратих я на автогарата със сълзи от гордост и страх. Останах сама в къщата – вече ремонтирана с парите от работата ми и помощта на няколко добри съседи. Понякога нощем още чувам ехото от стъпките на Петър по коридора… но вече не ме е страх от тишината.

Сега пиша тази история от малката кухня на нашата къща. Елена ми звъни всяка вечер – разказва ми за лекциите, за новите приятели, за мечтите си. Аз съм сама, но не съм самотна.

Питам се: Колко жени като мен живеят в сянката на някого? Колко още ще търпят мълчаливо? Може би е време да проговорим… Как мислите?