Завръщане в село Борово: Среща с миналото след четиринадесет години

– Не вярвам, че наистина се връщаш, Мартине! – гласът на майка ми пронизва тишината още преди да съм прекрачил прага. Стои на вратата, ръцете ѝ са скръстени, а очите ѝ – влажни и уморени. Въздухът ухае на прясно изпечен хляб и на нещо неизказано, което виси между нас от години.

Сърцето ми бие лудо. Четиринадесет години не съм стъпвал в Борово. Напуснах го на осемнайсет, след онази ужасна нощ, когато баща ми ме изгони с думите: „Ти не си ми син!“. Тогава не разбрах колко дълбоко ще се забие тази рана. Сега, докато гледам майка си, усещам как всичко се връща – болката, срамът, гневът.

– Мамо… – прошепвам, но думите заседват в гърлото ми. Тя ме прегръща силно, сякаш се страхува да не изчезна отново. Чувствам се като дете, което е направило беля и чака наказание.

Влизам вътре. Къщата е същата – избелели пердета, снимки по стените, мирис на дърва и спомени. На масата седи сестра ми Елена. Поглежда ме с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновен.

– Най-накрая реши да се върнеш? – казва тя сухо. – Или просто няма къде другаде да отидеш?

– Елена! – срязва я майка ни. – Остави го! Не знаеш какво е преживял.

– А ти знаеш ли? – отвръща тя и излиза от стаята със силно тряскане на вратата.

Сядам на стола до прозореца. Навън е есен – листата падат като спомени, които не мога да спра. Мълчим дълго. Майка ми сипва чай и ме гледа през сълзи.

– Баща ти… – започва тя тихо. – Почина преди три години.

Стисвам чашата толкова силно, че пръстите ми побеляват. Не знам какво да почувствам – облекчение или вина. Не съм му простил. Не знам дали някога ще мога.

– Знам – казвам. – Елена ми писа.

Майка ми въздъхва тежко.

– Всички тук те помнят, Мартине. Но не всички са ти простили.

Вечерта излизам навън. Селото е тихо, само кучетата лаят в далечината. Крачките ми сами ме отвеждат към старата чешма до площада. Там стои тя – Мария. Първата ми любов. Жената, заради която останах до последно в Борово.

– Мислех си, че няма да те видя повече – казва тя и се усмихва тъжно.

– И аз мислех така – отвръщам. – Как си?

– Добре съм. Омъжих се за Петър от съседната махала. Имаме две деца.

Усмихвам се насила. Болката е остра и позната.

– Радвам се за теб.

– А ти? Намери ли щастието там, където отиде?

Поклащам глава.

– Не знам какво намерих. Само знам какво изгубих.

Мълчим дълго. Вятърът носи мириса на мокра земя и стари обещания.

– Защо се върна? – пита Мария тихо.

– Защото вече нямам къде да бягам от себе си.

Тя ме поглежда дълбоко в очите.

– Миналото не може да се изтрие, Мартине. Но може да се прости.

Връщам се вкъщи късно през нощта. Елена ме чака на прага.

– Знаеш ли колко трудно беше тук без теб? Всички говореха за нашето семейство… За скандалите… За това как си избягал като страхливец!

– Не избягах от вас! Избягах от него! От баща ни!

– А нас остави сами с него! – гласът ѝ трепери от гняв и болка.

Прегръщам я силно. За първи път от години плачем заедно.

На следващия ден тръгвам по улиците на селото. Хората ме гледат с любопитство и недоверие. Някои кимват мълчаливо, други шепнат зад гърба ми. Спирам пред магазина на бай Димо.

– Ей, Мартине! Върнал си се! – усмихва се той широко. – Виждаш ли? Никой не забравя своите!

Усмихвам се неловко. Вътре в мен бушува буря от чувства – вина, срам, надежда.

Вечерта сядам до огъня с майка ми и Елена. Говорим за всичко – за миналото, за грешките ни, за това какво значи прошката.

– Може би никога няма да бъдем същите – казва майка ми тихо. – Но можем да опитаме наново.

Гледам ги и си мисля: Дали човек може истински да се върне у дома? Или домът е само спомен за това, което сме били?

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е пътят към ново начало или миналото винаги ще тежи между нас?