Жената, която никой не забелязваше: Моят живот в сянката на чуждите очи

– Вера, къде си пак? – гласът на мъжа ми, Георги, отекна из апартамента, докато аз стоях в кухнята, с ръце потънали в сапунена вода. Чиниите тракаха една в друга, а аз се чудех дали някой изобщо ще забележи, ако изчезна. Дъщеря ми Мария беше затворена в стаята си, слушаше музика и чатеше с приятели. Синът ми Петър отдавна беше напуснал дома и се обаждаше само по празници.

– Тук съм, Жоре – отвърнах тихо, но той вече беше затворил вратата на хола и телевизорът заглуши гласа ми.

Понякога се чувствах като призрак в собствения си дом. Сутрин ставах първа, приготвях закуска, оправях леглата, тичах до магазина за хляб и мляко. На работа в счетоводната кантора бях „онази Вера“ – винаги точна, винаги незабележима. Колежките си разказваха истории за децата си, за мъжете си, за мечтите си. Аз слушах и кимах, а когато се опитвах да кажа нещо за себе си, разговорът вече беше тръгнал в друга посока.

Веднъж, докато чаках автобуса на „Орлов мост“, една жена ме попита колко е часът. Усмихнах се и й казах. Тя дори не ме погледна – просто си тръгна. Тогава разбрах: аз съм жената, която никой не забелязва.

Вечерите вкъщи бяха най-тежки. Георги вечеряше мълчаливо пред телевизора, Мария се заключваше в стаята си. Опитвах се да започна разговор:

– Мария, как мина денят ти?
– Остави ме, мамо, уморена съм.

Георги само повдигаше рамене:
– Не виждам защо се тревожиш толкова. Всичко е наред.

Но нищо не беше наред. Вътре в мен се надигаше тиха буря – усещането, че съм излишна, че съм само фон на чуждите животи.

Една сутрин, докато пазарувах на пазара „Красно село“, срещнах Станка – възрастна жена с бастун и топла усмивка. Беше сама и се затрудняваше да носи торбите си.

– Момиче, ще ми помогнеш ли? – попита тя.

Този път някой ме видя. Помогнах й до спирката и тя ми разказа за сина си в Германия, за самотата си. Слушах я и усещах как нещо в мен се размразява.

– Знаеш ли – каза Станка – понякога е достатъчно да имаш един човек, който те вижда.

Започнахме да се срещаме всяка седмица. Пиехме кафе у тях, говорехме за живота – за мечтите ни като млади момичета, за разочарованията и надеждите. За първи път от години някой ме слушаше истински.

Един ден Мария ме попита:
– Мамо, къде ходиш толкова често?
– При една приятелка – отвърнах.
– Приятелка? – учуди се тя. – Не знаех, че имаш приятелки.

Погледнах я и осъзнах колко малко знае за мен собствената ми дъщеря. Опитах се да й разкажа за Станка, но тя вече беше потънала в телефона си.

Станка стана моето огледало – показваше ми коя съм била и коя мога да бъда. Един ден тя ми каза:
– Вера, ти си силна жена. Не позволявай на никого да те прави невидима.

Тези думи ме разтърсиха. Започнах да говоря по-смело вкъщи:
– Георги, тази вечер ще вечеряме заедно без телевизора.
Той ме изгледа учудено:
– Какво ти стана?
– Просто искам да сме семейство.

Мария се намръщи:
– Мамо, имам домашни.
– Ще ги направиш по-късно. Искам да поговорим.

За първи път от години вечеряхме заедно. Говорихме малко, но аз усетих промяна – сякаш стените между нас започваха да падат.

Станка се разболя тежко през зимата. Посещавах я всеки ден в болницата. Един следобед тя стисна ръката ми:
– Благодаря ти, че ме направи видима отново.

След смъртта й останах сама с мислите си. Болеше ме загубата й, но знаех: вече не съм невидима. Започнах да пиша дневник, да излизам повече навън, да говоря с хората на пазара и в автобуса. Дори Мария понякога идваше при мен за съвет.

Понякога се питам: ако не беше Станка, щях ли някога да намеря гласа си? Достатъчно ли е да бъдеш нужен само на един човек, за да повярваш отново в себе си? Какво мислите вие – колко струва една невидима жена в този свят?