Живот, който не изживях: „Исках да живея за себе си, не само за сина и внуците си“

– Мамо, пак ли ще ми натякваш, че не съм достатъчно добър баща? – гласът на Петър отекна в малката кухня, а чашата с чай в ръцете ми потрепери. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Внуците се караха в хола за дистанционното, а аз се чудех как отново стигнахме дотук – до този безкраен спор между мен и сина ми.

– Не ти натяквам, Петре – отвърнах тихо, макар че гласът ми трепереше. – Просто искам да ти помогна. Да не повтаряш моите грешки.

Той въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама с мислите си и с усещането, че съм се провалила – като майка, като баба, като жена. Погледнах към снимката на стената – аз и покойният ми съпруг Георги на морето в Созопол, преди повече от трийсет години. Тогава още вярвах, че животът ми тепърва започва.

Но истината е, че откакто се роди Петър, всичко се завъртя около него. Георги работеше по строежите из София, а аз останах вкъщи – първо с бебето, после с болната му майка. Мечтаех да стана учителка по литература, но така и не завърших университета. „Семейството е най-важно“, повтаряше ми свекърва ми. И аз ѝ вярвах.

Годините минаваха. Петър порасна, ожени се за Мария – хубаво момиче от нашия блок. Родиха им се две деца – Виктор и малката Елица. Георги почина внезапно от инфаркт, а аз останах сама в апартамента. Петър и Мария се преместиха при мен – уж временно, докато си стъпят на краката. Но временното стана постоянно.

Станах баба-детегледачка. Сутрин правех закуска за всички, после водех Виктор на училище, прибирах Елица от детската градина, готвех, чистех… Вечер слушах как Петър и Мария се карат за пари или за това кой ще измие чиниите. Понякога се намесвах – не можех да гледам как се разпада семейството им. Но всеки път получавах едно и също:

– Мамо, не се бъркай! Това си е нашият живот!

А моят? Кога изобщо съм имала свой живот?

Преди месец срещнах стара приятелка – Лиляна, с която някога мечтаехме да обиколим Европа с влак. Тя беше направила всичко това – разказваше ми за Париж, за Прага, за концерти и изложби. Гледах я с възхищение и завист. Тя ме попита:

– А ти? Какво направи за себе си през всичките тези години?

Не можах да ѝ отговоря.

Сега седя в кухнята и слушам как Мария крещи на Петър:

– Ако майка ти не беше тук, щяхме да сме по-щастливи! Тя ни задушава!

Сълзите ми потекоха сами. Не исках да бъда тежест. Исках само да помогна. Но може би наистина съм пречка.

На следващия ден взех решение – ще замина за село при братовчедка ми Дора в Трявна. Ще остана там поне месец. Оставих бележка на масата:

„Петре, Мария,
Тръгвам за Трявна при Дора. Имате нужда от пространство. Аз също.
Мама“

Влакът тръгна рано сутринта. Гледах през прозореца как София остава зад мен и усещах странна смесица от страх и облекчение. В Трявна въздухът беше чист, а тишината – почти болезнена след градския шум.

Дора ме посрещна с усмивка:

– Най-после реши да помислиш за себе си! Браво!

Първите дни не знаех какво да правя със свободното си време. Четях книги, разхождах се из гората, помагах на Дора в градината. За първи път от години имах време да мисля за себе си.

Една вечер седнахме на верандата с чаша вино.

– Защо винаги сме научени да жертваме себе си? – попитах я.
– Защото така са ни възпитавали – отвърна тя. – Но никога не е късно да започнеш наново.

Започнах да пиша дневник – записвах мечтите си, страховете си, всичко онова, което никога не съм изричала на глас. Осъзнах колко много съм пропуснала – концерти, театри, пътувания… любов.

Петър ми звънна след седмица:

– Мамо… липсваш ни. Децата питат за теб.
– И аз ви обичам – казах му. – Но имам нужда от време за себе си.
– Разбирам… Прости ми за всичко.

Дали наистина разбираше? Или просто му беше трудно без мен?

Сега стоя под стария орех в двора на Дора и гледам залеза над Балкана. За първи път от години усещам спокойствие. Но и тъга – за всичко пропуснато.

Можех ли да бъда по-смела? Можех ли да живея живота си така, както го исках?

Кажете ми – има ли смисъл да започнеш наново след толкова години саможертва? Или вече е твърде късно?