„Знам, че бях лоша майка“: Историята на една раздяла и опит за прошка

– Мамо, защо пак си тук? – Гласът на Даниел беше по-студен от зимния вятър, който се промъкваше през старата врата на панелния вход. Стоях пред него, с ръце, които не знаех къде да сложа, и сърце, което туптеше като лудо. Беше пораснал – висок, с тъмни очи, които вече не познавах.

– Дани… – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Той ме изгледа така, сякаш съм непозната. – Не ме наричай така. Аз нямам майка. – Обърна се и тръгна по стълбите нагоре, оставяйки ме сама в мрака на входа.

Седнах на студения праг и си позволих да заплача. Не заради себе си, а заради всичко изгубено. За годините, в които не го видях да расте, за първия му учебен ден, за рождените дни, които пропуснах. За всяко „мамо“, което не чух.

Когато Даниел беше на три години, баща му – Петър – ни напусна. Остави ни с празен хладилник и още по-празни обещания. Тогава бях на двадесет и шест, без работа и с дете на ръце. Майка ми – баба му Стефка – беше единствената ми опора. Тя настоя да замина за Испания – „Тук няма какво да правиш, Марийке. Ще работиш там, ще пращаш пари. Аз ще гледам детето.“

Заминах с разбито сърце и куфар с евтини дрехи. Работих като чистачка в Мадрид, после като болногледачка при една възрастна двойка в Барселона. Пращах всеки лев у дома – за обувки, за учебници, за лекарствата на мама. Но всяка вечер плачех сама в малката стая под покрива, гледайки снимката на Даниел.

Първите години говорехме по телефона почти всеки ден. После разговорите станаха по-редки. „Дани е зает с училище“, казваше майка ми. „Дани е навън с приятели.“ А аз усещах как се изплъзва между пръстите ми.

Веднъж, когато беше на осем, му изпратих колело за рождения ден. Майка ми ми разказа как цяла седмица не го е докоснал. „Не иска подаръци от теб“, прошепна тя по телефона. „Иска теб.“

Годините минаваха. Работех все повече, спестявах всеки цент с надеждата един ден да се върна и да започнем отначало. Но когато най-накрая успях да се прибера – след десет години – баба Стефка вече беше болна, а Даниел беше почти мъж.

Първата ни среща беше като сблъсък с ледена стена. Стоеше срещу мен в кухнята, където някога сме месили козунаци за Великден. – Защо се върна? – попита той без емоция. – Защото съм ти майка… – прошепнах аз. – Не си ми майка – каза той и излезе.

Опитах всичко – писма, съобщения, подаръци. Отидох дори до училището му веднъж, но той ме подмина пред приятелите си, сякаш съм въздух.

Майка ми се опитваше да ни сближи. – Дай му време, Марийке. Той е добър човек, но много страдаше без теб. Всяка вечер стоеше до прозореца и чакаше да се прибереш… А ти все не идваше.

Веднъж я чух как плаче нощем в стаята си. „Аз съм виновна“, шепнеше тя на себе си. „Аз те изпратих.“

С времето разбрах колко много съм изпуснала. Видях снимките му от първия учебен ден – усмихнат до ушите до баба си. Видях бележника му – отличник, но никога не съм го прегърнала след успехите му.

Една вечер го засякох пред блока с момиче – Яна от съседния вход. Спрях ги: – Може ли да поговорим? Той ме изгледа: – Не мисля, че има какво да си кажем.

– Моля те… – гласът ми трепереше. Яна го погледна умолително: – Дани, дай ѝ шанс…

– Не разбираш ли? Тя избра парите пред мен! Избра чуждите хора пред собственото си дете! – извика той и тресна входната врата.

Седнах на пейката пред блока и Яна остана до мен. – Той много страдаше без вас… Но все още ви обича, знам го.

– Какво бихте направили на мое място? – попитах я отчаяно.

– Бих чакала… И бих му показвала всеки ден, че съм тук.

Започнах да го чакам всяка сутрин пред входа с топла баничка и айрян. Понякога я взимаше мълчаливо, друг път я оставяше на пейката. Но не спирах.

Един ден го видях да плаче сам в парка. Приближих се тихо: – Мога ли да седна?

Той кимна без да ме погледне.

– Знам, че бях лоша майка… Знам, че не мога да върна времето назад… Но ако можех… бих избрала теб пред всичко друго.

Той избърса сълзите си и прошепна: – Късно е…

– Никога не е късно за прошка… – казах аз тихо.

Той стана и тръгна бавно към дома ни.

Сега всяка вечер паля лампата в кухнята и чакам да чуя стъпките му по стълбите. Понякога се чудя дали някога ще ми прости истински.

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Може ли една майка да заслужи втори шанс след толкова много болка?