„Знам, че не съм идеална, но и ти не си това, за което мечтаех!“ – Историята на един разпадащ се брак

– Знам, че не съм идеална, но и ти не си това, за което мечтаех! – думите на Александър се забиха в мен като нож. Стояхме един срещу друг в кухнята, между миризмата на изгорял фасул и студа на ноемврийската вечер. Чиниите в мивката бяха недомити, а детските играчки се търкаляха по пода. Сякаш целият ни живот беше разхвърлян и мръсен като този апартамент.

– Какво искаш да кажеш? – прошепнах, макар че вече знаех отговора. От седмици усещах как нещо се променя между нас. Погледите му станаха по-студени, думите – по-редки. Дори когато ме докосваше, беше сякаш по задължение.

– Просто… – той въздъхна тежко и се обърна към прозореца. – Не знам дали изобщо сме били щастливи. Или просто сме си въобразявали.

В този момент се върнах назад във времето – към онези първи години, когато всичко изглеждаше възможно. Когато Александър ме държеше за ръка на плажа във Варна и ми обещаваше, че ще бъда най-щастливата жена на света. Когато вярвах, че любовта може да победи всичко – дори бедността, дори умората от безкрайните смени в болницата, дори майка му, която никога не ме прие напълно.

– Защо сега? – попитах го. – Защо точно сега реши да ми кажеш всичко това?

Той се обърна към мен с поглед, който не познавах.

– Защото вече не мога да се преструвам. Уморих се да живея в лъжа. Ти си добра майка, Катя, но не си жената, която исках до себе си.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не защото ме обиждаше – а защото знаех, че е прав. И аз не бях щастлива. Отдавна бях спряла да мечтая за романтични вечери или пътувания до Париж. Животът ни беше станал рутина: работа – дом – дете – сметки – караници за глупости.

– А коя е тя? – попитах тихо. Вече подозирах.

Той замълча за миг, после кимна.

– Има друга, нали?

– Не е това важното… – започна той, но аз го прекъснах:

– Важно е! За мен е важно! Защото ако има друга жена, значи всичко между нас е свършило.

Александър седна тежко на стола и скри лицето си в ръцете.

– Не знам как стигнахме дотук, Катя. Просто… с Галя се чувствам жив. Тя ме разбира. Не ме упреква за нищо.

Галя. Колежката му от офиса. Винаги съм усещала някакво напрежение между тях, но си мислех, че си въобразявам. Че ревнувам без причина.

– А аз? Аз какво съм? Прислужница? Детегледачка? Банкомат? – гласът ми трепереше от гняв и болка.

– Не казвай така… – прошепна той.

– Как да не казвам? Ти ме предаде! Предаде нашето семейство! А мислиш ли за Деница? Как ще ѝ обясниш, че татко вече няма да живее с нас?

Той замълча. Знаех, че няма отговор.

В следващите дни мълчахме повече, отколкото говорехме. Деница усещаше напрежението и започна да се буди нощем с плач. Майка ми идваше по-често и ме гледаше с онзи съчувствен поглед, който ме караше да се чувствам още по-зле.

Една вечер седнахме с Александър на масата в хола. Беше тихо, само тиктакането на часовника нарушаваше тишината.

– Какво ще правим? – попитах го.

– Мисля да се изнеса при Галя. Ще помагам с Деница, обещавам.

– Обещанията ти вече не значат нищо за мен.

Той сведе глава.

– Катя… съжалявам.

– И аз съжалявам. Че повярвах в приказките ти.

Следващите седмици бяха като кошмар. Всички съседи започнаха да шушукат зад гърба ми. На работа колежките ме гледаха със съжаление или злорадство – не знам кое беше по-лошо. Майка ми настояваше да подам молба за развод веднага, а баща ми само мълчеше и стискаше устни.

Деница питаше всеки ден кога татко ще се върне у дома. Аз ѝ казвах, че татко е много зает и работи много. Лъжех я – както Александър лъжеше мен толкова време.

Една вечер седнах сама на балкона с чаша евтино вино и се загледах в светлините на града. Помислих си: кога спрях да бъда щастлива? Кога позволих на рутината да убие мечтите ми? Кога спрях да се боря за себе си?

Може би вината не е само негова. Може би и аз съм виновна, че спрях да вярвам в чудеса. Че позволих на умората и грижите да ме превземат напълно.

Сега трябваше да започна отначало. Да намеря сили да простя – ако не на него, то поне на себе си. Да покажа на Деница, че една жена може да бъде силна дори когато светът ѝ се разпада.

Понякога се чудя: дали някога ще мога пак да обичам? Или ще остана завинаги белязана от тази болка?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една изневяра да бъде простена? Или понякога е по-добре просто да си тръгнеш?