Дъщеря ми вече не е моя: Историята на една майка, която губи детето си в отровна любов

— Не мога да повярвам, че пак няма да дойдеш, Ани! — гласът ми трепереше, докато държах телефона, а сърцето ми се свиваше от болка. Беше рожденият ден на баща ѝ, а тя, за пореден път, ми каза, че няма да може да дойде. — Мамо, не започвай пак, моля те. Виктор не се чувства добре, а и имаме планове — отговори тя с онзи хладен тон, който напоследък използваше все по-често. Чух как Виктор ѝ казва нещо на заден план, а тя побърза да затвори.

Седнах на кухненския стол, загледана в празната чаша кафе. Вече не помнех кога за последно бяхме вечеряли заедно, смели се или просто си говорили като майка и дъщеря. Всичко започна да се променя, когато Ани срещна Виктор. Беше чаровен, с хубава работа, но в очите му имаше нещо, което ме караше да се чувствам неспокойна. Първите няколко месеца всичко изглеждаше прекрасно — Ани сияеше, разказваше ми за романтичните им разходки по Витоша, за плановете им да пътуват, за мечтите им. Но после нещо се пречупи.

Започна да идва все по-рядко вкъщи. Когато я питах, винаги имаше извинение — работа, умора, Виктор не се чувствал добре. Един ден, когато я поканих на обяд, тя дойде, но беше напрегната, гледаше телефона си през цялото време. — Виктор не обича да съм далеч — прошепна тя, сякаш се страхуваше някой да не я чуе. — Той просто се тревожи за мен, иска да знае къде съм.

Тогава за първи път усетих истински страх. Опитах се да говоря с нея, да ѝ обясня, че любовта не е контрол, че не е нормално да се чувства виновна, когато прекарва време с родителите си. — Мамо, ти не разбираш. Той ме обича, просто се страхува да не ме загуби — отговори тя, а в очите ѝ проблесна нещо като съмнение, но бързо го скри.

С мъжа ми, Георги, започнахме да се караме заради Ани. Той смяташе, че трябва да я оставим, че ще се осъзнае сама. — Не можем да я държим насила, Мария. Ако ѝ натякваме, само ще я отблъснем — казваше той, но аз не можех да се примиря. Всяка вечер заспивах с мисълта, че губя детето си, че някой друг я държи в ръцете си и я променя пред очите ми.

На Коледа, когато цялото семейство се събра, Ани дойде сама. Беше бледа, отслабнала, с тъмни кръгове под очите. Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна. — Не искам да закъснявам, Виктор ще се ядоса — прошепна. Тогава не издържах. — Ани, какво става с теб? Защо се държиш така? — попитах я, а сълзите вече се стичаха по лицето ми. Тя ме погледна с празен поглед. — Мамо, моля те, не ме карай да избирам. Не искам да ви загубя, но и него не мога да оставя.

След този ден почти не я виждах. Понякога ѝ пишех съобщения, но тя отговаряше кратко, без емоция. Съседката ми, леля Пенка, веднъж я видяла на пазара с Виктор. — Мария, нещо не е наред с това момиче. Гледаше в земята, не се усмихваше, а той ѝ говореше остро — каза ми тя. Сърцето ми се сви още повече. Опитах се да говоря с Виктор, но той ме посрещна с ледена усмивка. — Ани е голяма, сама взима решенията си. Не се месете в брака ни — каза и затвори вратата пред лицето ми.

Веднъж, в отчаянието си, отидох до тяхната квартира. Чух гласове, Виктор ѝ крещеше. — Казах ти да не ходиш при майка си! — викаше той. Ани плачеше. Не посмях да звънна, стоях на стълбището, стиснала чантата си, и се молех Бог да ми даде сили. Когато се прибрах, Георги ме прегърна. — Не можем да я спасим, ако тя не поиска — прошепна ми той, а аз се разплаках като дете.

Минаха месеци. Ани не дойде на рождения ден на баща си. Не дойде и на моя. Понякога я виждах в съня си — малкото ми момиченце, което тича по двора, смее се, вика ме: „Мамо, ела да видиш какво намерих!“ Събуждах се с празни ръце и с още по-празно сърце.

Една вечер, докато подреждах стари снимки, телефонът ми иззвъня. Беше Ани. Гласът ѝ беше тих, почти неузнаваем. — Мамо, мога ли да дойда? — попита тя. — Винаги, Ани. Винаги ще те чакам — отговорих, а сълзите ми се стичаха по снимките. Дойде късно, с раница на гърба и синина на ръката. Прегърнах я, а тя се разплака в прегръдките ми. — Не мога повече, мамо. Страх ме е. — Ще ти помогнем, Ани. Не си сама — казах ѝ, макар и самата аз да не знаех откъде да започна.

Сега, докато пиша това, Ани спи в детската си стая, а аз се чудя дали ще успеем да я върнем към живота, дали ще намери сили да се откъсне от този човек. Питам се: Къде сбърках? Можех ли да направя нещо различно? И най-вече — как да помогна на детето си, когато любовта се превърне в окови?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Как се спасява дете, което вече не е твое?