Домът на баба Мария: Сърцето на нашето семейство

– Не мога да повярвам, че пак трябва да говорим за това! – изкрещя сестра ми Ива, докато седяхме около масата в хола на родителите ми. Беше четвъртък вечер, а въздухът беше наситен с напрежение. Баща ми, Георги, се опитваше да запази спокойствие, но по лицето му се четеше умората от безкрайните разговори за къщата на баба Мария.

– Ива, моля те, нека поне този път да стигнем до решение – каза майка ми, Силвия, с тих, но твърд глас. Аз седях между тях и усещах как сърцето ми бие лудо. Брат ми Петър мълчеше, вперил поглед в чашата си с чай. Всички знаехме, че този разговор ще бъде труден.

Баба Мария почина преди шест месеца. Остави ни старата къща в Копривщица – място, пълно със спомени от детството ни: мирисът на прясно изпечен хляб, смехът й в двора, топлината на ръцете й. Но сега тази къща беше източник на раздор.

– Не можем да я поддържаме повече – каза баща ми. – Всички живеем в София, кой ще ходи всяка седмица да коси тревата и да поправя покрива?

– Аз не искам да я продаваме! – избухна Ива. – Това е домът ни! Там са всички наши празници, всички лета…

Петър най-накрая проговори:

– А ако я дадем под наем? Или я превърнем в къща за гости? Така ще има кой да се грижи за нея.

Майка ми въздъхна:

– Знаете ли колко хора вече го правят? Копривщица е пълна с такива къщи. Но това няма да е същото…

В този момент си спомних последния ми разговор с баба Мария. Беше седнала до прозореца и гледаше как слънцето залязва над двора.

– Не забравяй, че домът не е само тухли и керемиди – каза ми тя тогава. – Домът е там, където се събират хората, които обичаш.

Върнах се в настоящето и погледнах към семейството си. Всички бяхме уморени от спорове. Знаех, че ако продадем къщата, ще изгубим нещо повече от имот – ще изгубим част от себе си.

– Може би… може би можем да се редуваме – предложих плахо. – Всеки месец някой от нас да ходи до Копривщица. Да се грижи за къщата, да прекарва време там. Можем да каним приятели, да празнуваме рождени дни…

Ива ме погледна с надежда:

– Това бих направила с удоволствие! Децата ми никога не са виждали какво е истинско лято на село.

Петър кимна:

– И аз бих участвал. Може би ще науча малкия как се цепят дърва.

Баща ми се усмихна за пръв път тази вечер:

– Значи няма да я продаваме?

Майка ми избърса сълза от окото си:

– Не. Ще я запазим. За баба Мария. За нас.

Тази вечер останахме дълго около масата. Говорихме за спомените си, за бъдещето, за това какво означава домът за нас. Усетих как тежестта в гърдите ми се разсейва и на нейно място идва топлина.

Сега, когато пиша тези редове, си мисля: Колко често забравяме истинската стойност на дома? Дали някога ще осъзнаем, че най-голямото ни богатство са хората около нас?