Две години тишина: Дъщеря ми не иска да ме види повече

— Пак ли ще стоиш сама, Елена? — гласът на съседката ми, баба Станка, прозвуча през полуотворената врата. Усмихнах се с усилие и я поканих вътре. На масата вече бях сложила две чаши чай и малко домашен кекс, който бях изпекла сутринта.

— Ела, Станке, седни. Днес ми е малко тежко — признах си, макар че обикновено криех болката си зад усмивки и приказки за времето.

Тя ме погледна с разбиране и сложи ръка върху моята.

— Пак ли мислиш за Мария?

В този момент сякаш нещо се скъса в мен. Очите ми се напълниха със сълзи, които не можех повече да задържам.

— Две години, Станке… Две години не съм я чувала. Не знам дали е добре, дали е щастлива… Дори не знам къде живее вече. — Гласът ми трепереше, а сърцето ми туптеше лудо от болка.

Станка въздъхна тежко.

— Знам, че ти е трудно. Но може би трябва да й дадеш време. Младите хора са различни сега.

Погледнах я с отчаяние.

— Време? Колко време трябва да мине, за да забрави човек майка си? Какво толкова направих, че да заслужа това мълчание?

В главата ми се завъртяха спомени — Мария като малко момиченце с плитки, как я водех на училище за ръка, как я прегръщах вечер преди сън. После спомените станаха по-мрачни — караници заради избора й на университет, заради приятеля й Петър, когото никога не харесах. Последният ни разговор беше ужасен. Аз крещях, тя плачеше. Обвини ме, че я задушавам, че не я разбирам. Тогава трясна вратата и изчезна от живота ми.

— Може би трябваше да я оставя да направи своите грешки — прошепнах. — Може би трябваше да приема Петър, дори да не го харесвах. Но аз… аз просто исках най-доброто за нея.

Станка кимна.

— Всички майки правим грешки. Но любовта ни е истинска.

Вечерта останах сама в тъмния апартамент. Всяка стая ми напомняше за Мария — снимки по стените, старото й пиано в ъгъла, забравените й книги на рафта. Понякога си представям как влиза през вратата с усмивка и казва: „Мамо, върнах се.“ Но после тишината ме връща в реалността.

На следващия ден реших да напиша писмо. Не знаех дали ще го получи, но имах нужда да излея всичко от себе си.

„Скъпа Мария,

Не знам дали ще прочетеш това писмо. Не знам дали ще поискаш някога да говорим отново. Но искам да знаеш, че те обичам повече от всичко на света. Съжалявам за всичко, което съм казала или направила и което те е наранило. Може би съм била твърде строга, твърде взискателна… Просто се страхувах да не сгрешиш и да страдаш. Но сега разбирам — всеки има право на своите избори и на своите грешки. Ако някога решиш да се върнеш при мен, ще те чакам с отворени обятия.

Обичам те,
Мама“

Оставих писмото в пощенската кутия на адреса, който последно знаех за нея. Сърцето ми се свиваше от страх и надежда едновременно.

Дните минаваха бавно. Всеки път, когато телефонът звъннеше или някой почукаше на вратата, подскачах с надежда. Но Мария така и не се обади.

Една вечер чух шум пред входната врата. Излязох в коридора и видях малък пакет на прага си. Вътре имаше снимка на Мария от детството й и бележка: „Мамо, още те обичам. Просто имам нужда от време.“

Сълзите ми потекоха безспирно. Не беше много, но беше нещо — знак, че не съм напълно забравена.

Сега всяка сутрин сядам до прозореца с чаша чай и гледам към улицата с надежда. Може би един ден Мария ще се върне при мен. Може би ще намерим сили да си простим.

Питам се: Колко време може да издържи едно майчино сърце без детето си? Има ли прошка за думите, които сме изрекли в гнева си? Какво бихте направили вие на мое място?