Една снимка, едно предателство: Историята на Мария и Мартин

– Мария, погледни това! – гласът на Яна звучеше развълнувано по телефона, докато в ръката ми вибрираше съобщението ѝ. Беше неделя сутрин, слънцето едва се прокрадваше през пердетата, а аз все още се опитвах да се събудя. Отворих снимката, която ми беше изпратила – обикновено селфи от морето, две жени в бански, залез на заден план, а между тях – мъж в тъмно яке, заснет в профил. Сърцето ми спря за секунда. Това яке… същият модел, същият цип, дори малката кръпка на ръкава. Мартин имаше точно такова.

– Не ти ли е познат? – написа Яна, а до текста имаше усмихнато емоджи.

Погледнах по-внимателно. Не можех да видя лицето му ясно, но походката, стойката, дори начинът, по който държеше ръцете си в джобовете… Това беше Мартин. Моят Мартин. Мъжът, с когото споделях живота си вече петнадесет години. Мъжът, който всяка сутрин ми правеше кафе и ме целуваше по челото, преди да тръгне на работа. Мъжът, който ми обещаваше, че съм единствената за него.

В този момент всичко се срина. Всяка малка съмнение, която някога съм имала, всяка нощ, в която се е прибирал късно и е казвал, че е бил с колегите, всяка командировка, която се е появявала внезапно… Всичко изплува на повърхността като отрова.

– Яна, кога е правена тази снимка? – написах с треперещи пръсти.

– Миналата седмица, на Златни пясъци. Мислех, че си ти до него, но после видях по-отблизо… – отговори тя.

Седнах на ръба на леглото, усещайки как подът под мен се разклаща. Мартин беше казал, че ще е в Пловдив по работа. Беше се прибрал уморен, с мирис на чужд парфюм, но аз – глупачката – си помислих, че е от колежките в офиса.

В този момент вратата на спалнята се отвори и Мартин влезе, държейки две чаши кафе. Усмихна се, сякаш нищо не се е случило.

– Добро утро, любов моя. Как си днес?

Погледнах го, опитвайки се да скрия сълзите, които напираха в очите ми. Взех чашата, но ръката ми трепереше толкова силно, че почти я изпуснах.

– Добре съм – излъгах. – Ти?

– Малко съм изморен, но ще се оправя. Днес ще ходя до магазина, трябва ли ти нещо?

– Не, благодаря.

В този момент телефонът ми отново вибрира. Яна беше изпратила още една снимка – този път по-близък кадър. Мартин, с ръка около кръста на едната жена, усмихнат, щастлив. Не бях аз тази жена.

– Коя е тя? – попитах го изведнъж, без да мога да се сдържа.

Той замръзна. Погледна ме, после погледна телефона ми. Очите му се разшириха, когато видя снимката.

– Мария… това не е това, което си мислиш…

– Не е това, което си мисля? – гласът ми беше остър като нож. – Колко години, Мартин? Колко години ме лъжеш?

Той седна на леглото, скри лицето си в ръцете.

– Не знам как да ти обясня… Започна случайно, беше само веднъж, после… не можех да спра. Не исках да те нараня.

– Не си искал да ме нараниш? – изсмях се през сълзи. – А какво е това, ако не предателство?

В този момент вратата се отвори и дъщеря ни, Виктория, влезе в стаята.

– Мамо, тате, защо викате?

Погледнах я – нашето малко момиче, което винаги е вярвало, че мама и тате са неразделни. Как да ѝ обясня, че светът ѝ се разпада?

– Всичко е наред, Вики – казах, опитвайки се да се усмихна. – Просто говорим с татко.

Мартин стана, прегърна я, но тя се отдръпна, усещайки напрежението във въздуха.

След като Виктория излезе, аз се обърнах към него:

– Колко жени, Мартин? Колко пъти?

Той мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяка лъжа.

– Не знам… – прошепна. – Повече от една. Повече от десет.

Светът ми се срина. Всичко, в което съм вярвала, се оказа лъжа. Спомних си всички празници, всички семейни вечери, всички пъти, в които съм го чакала да се прибере… Всичко беше фалшиво.

– Защо, Мартин? Защо го направи?

– Не знам… Чувствах се изгубен. Работата, стресът, ти беше толкова заета с Виктория, с майка ти, с всичко… Аз просто… търсех нещо, което да ми върне усещането, че съм жив.

– А аз? Аз не ти ли бях достатъчна?

Той не отговори. Само седеше, с наведена глава, и мълчеше.

В следващите дни всичко се промени. Не можех да го гледам, не можех да го докосна. Виктория усещаше, че нещо не е наред, но не смееше да попита. Майка ми, която живееше на долния етаж, започна да се качва по-често, да ми носи чай и да ме гледа с онзи поглед, който казваше: „Знаех си, че нещо не е наред с този човек.“

Една вечер, докато седях сама в кухнята, майка ми влезе и седна срещу мен.

– Мария, трябва да решиш какво ще правиш. Не можеш да живееш в лъжа. Помисли за Виктория, помисли за себе си.

– Не знам дали мога да го оставя, мамо. Не знам дали имам сили.

– Ще намериш сили. Ти си по-силна, отколкото мислиш.

Сълзите ми потекоха отново. Спомних си всички хубави моменти с Мартин, всички обещания, всички мечти, които сме градили заедно. Как се разпадат само заради едно предателство, заради една снимка, която разкри всичко.

Минаха седмици. Мартин се изнесе. Виктория плака, аз плаках, майка ми ме държеше за ръката. Всяка вечер се питах: „Къде сбърках? Можех ли да направя нещо различно?“

Сега, когато пиша това, вече съм сама. Виктория е при мен, майка ми също. Мартин се обажда понякога, иска да вижда дъщеря си. Аз още не мога да му простя. Не знам дали някога ще мога.

Понякога се питам: „Колко от нас живеят в лъжа, без дори да го осъзнават? Колко от нас чакат една снимка, за да отворят очите си?“ Какво бихте направили в моята ситуация? Ще простите ли или ще продължите напред?