Изгоних сина си и заживях с неговата съпруга: Не съжалявам, но ми се искаше да съм по-смела по-рано

– Мамо, пак ли ще се месиш? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стискайки чашата с чай, докато гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече не броях пътите, в които бях чувала този тон – груб, нетърпящ възражение, изпълнен с презрение.

– Не се меся, Петре. Просто питах дали всичко е наред с Деси – отвърнах тихо, но вътрешно треперех. Знаех, че всяка дума може да предизвика буря.

Десислава, снаха ми, стоеше до мивката с наведена глава. Ръцете ѝ трепереха, докато миеше чиниите. Забелязах синината на китката ѝ – не беше първата. Внучката ми Ива се беше скрила в стаята си, както винаги когато баща ѝ повишеше глас.

Петър беше моят единствен син. Когато го родих, бях най-щастливата жена на света. Мъжът ми – покойният Георги – беше силен и добър човек. Винаги казваше: „Марийке, децата се възпитават с любов, не със страх.“ Но Георги си отиде рано – инфаркт на 54. Останах сама с Петър, а той се промени. С годините стана затворен, избухлив, все недоволен. Опитвах се да говоря с него, но той ме отблъскваше.

Когато се ожени за Деси, се надявах тя да го промени. Деси беше тиха, кротка жена от Пловдив – учителка по литература. В началото всичко изглеждаше добре. После започнаха скандалите. Понякога чувах как Петър вика по нея за най-дребното нещо – че супата е безсолна, че Ива е разпиляла играчките си. Виждах страха в очите на Деси и болката в погледа на внучката ми.

Една вечер, докато седяхме на масата, Петър хвърли чинията си на пода.

– Това ли наричаш вечеря? – изкрещя той на Деси.

– Петре! – извиках аз. – Не говори така на жена си!

Той ме изгледа с омраза.

– Ти ли ще ми казваш как да си гледам семейството? Ако не ти харесва – вратата е там!

Сълзите напълниха очите ми. За миг си помислих да стана и да си тръгна. Но после погледнах Деси и Ива – те нямаха къде да отидат.

Така минаха години. Всеки ден се молех нещата да се оправят. Но Петър ставаше все по-лош. Започна да пие след работа, да се прибира късно и да крещи още повече.

Една вечер чух плач от стаята на Ива. Влязох и я намерих свита под леглото.

– Бабо, татко пак удари мама… – прошепна тя.

Тогава нещо в мен се пречупи. Не можех повече да гледам как синът ми съсипва живота на тези две жени.

На следващия ден изчаках Петър да се прибере. Седнах срещу него на масата и го погледнах право в очите.

– Петре, трябва да поговорим.

– Какво пак? – изсумтя той.

– Не мога повече да гледам как се държиш с Деси и Ива. Или ще спреш с това насилие, или ще напуснеш този дом.

Той избухна в смях.

– Ти ли ще ме изгониш? От моята къща?

– Това е къщата на баща ти – казах твърдо. – И ако Георги беше жив, щеше да те изхвърли още първия път, когато посегна на жена си.

Петър пребледня. За първи път видях страх в очите му.

– Добре тогава! Отивам при приятел! – кресна и излезе, тръшкайки вратата.

В следващите дни не се прибра. Обади се само веднъж:

– Предателка! Избра снаха си пред собствения си син!

– Избрах човечността пред страха – отвърнах аз и затворих.

Деси плака цяла нощ. На сутринта ме прегърна:

– Мария, защо го направи? Ще ти го върне тъпкано…

– Защото не мога повече да мълча. Защото ти и Ива заслужавате спокойствие.

Скоро разбрахме, че Петър е заминал при някакви познати в София. Роднините ни започнаха да шушукат:

– Мария е полудяла! Как може майка да изгони сина си?

Сестра ми Катя дойде вкъщи:

– Мислиш ли, че постъпи правилно? Хората говорят…

– Хората не знаят какво е да гледаш как детето ти става чудовище – отвърнах аз през сълзи.

С времето домът ни стана по-тих. Деси започна работа в близкото училище, а Ива отново се усмихваше. Аз готвех любимите им ястия и вечер четях приказки на внучката си.

Понякога нощем лежа будна и се питам: „Къде сбърках като майка?“ Може би трябваше по-рано да се намеся, по-рано да защитя Деси и Ива. Но вече няма връщане назад.

Не съжалявам за решението си. Само ме боли, че толкова дълго търпях мълчаливо ужаса у дома ни.

Сега питам вас: Кога една майка трябва да спре да прощава на детето си? И има ли прошка за насилието в семейството?