Когато брат ти поиска прошка, но сърцето ти още кърви

„Не мога да повярвам, че пак стоиш пред вратата ми, Даниеле.“ Гласът ми трепереше, докато гледах брат си в очите. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по ламаринената козирка над входа, а в коридора зад мен се носеше мирис на пържени картофи и отчаяние.

Даниел стоеше с наведена глава, ръцете му стискаха дръжките на две износени чанти. До него – жена му Мария, с подпухнали очи и бледо лице. „Моля те, Владо… няма къде да отидем. Всичко загубихме. Мама каза, че…“

„Мама винаги казва много неща.“ Прекъснах го рязко. В този миг в мен се блъскаха спомени – как преди пет години Даниел ми обърна гръб, когато най-много имах нужда от него. Как излъга баща ни за онези пари, а после обвини мен. Как ме остави сам да се оправям с дълговете и срамът пред цялата рода. Оттогава не бяхме си говорили истински.

„Виж… знам, че сгреших. Знам, че те предадох. Но сега… ако не ни помогнеш… ще спим на гарата.“ Гласът му беше тих, почти детски. Мария подсмъркна.

В този момент майка ни се появи зад гърба ми, с престилка и влажни ръце. „Владо, синко, не може така! Кръв сте! Брат ти е в беда! Бог ще те накаже, ако не помогнеш!“

Погледнах я – очите ѝ пълни със сълзи и укор. Винаги е била такава – вярваше, че семейството е над всичко. Но аз… аз още усещах болката от ножа в гърба.

„Мамо, ти знаеш какво направи Даниел. Знаеш колко време ми трябваше да изплатя онзи заем! Знаеш как ме гледаха хората в квартала! А сега просто да забравя всичко?“

Тя въздъхна тежко: „Детето ми… животът е кратък. Прошката е за силните.“

Даниел ме гледаше умолително. „Владо… ще работя всичко! Ще ти помагам вкъщи! Само ни дай шанс…“

В главата ми се въртяха хиляди мисли. Какво ще кажат съседите? Как ще се чувствам всяка вечер на една маса с него? Ще мога ли някога да му се доверя отново? Ами жена ми – тя още повече страдаше тогава, когато всички ни обърнаха гръб заради лъжите му.

Влязох в кухнята и затворих вратата след себе си. Седнах на стола и зарових лице в ръцете си. Чувах приглушените гласове отвън – майка ми шепнеше нещо на Мария, Даниел мълчеше.

Жена ми Ива влезе тихо при мен. „Какво ще правиш?“

„Не знам… Не мога просто да забравя всичко. Но ако ги оставя навън… ще съм ли по-добър човек?“

Тя седна до мен и хвана ръката ми. „Това е твое решение. Аз знам само едно – ако ги приемеш, ще трябва да поставиш граници. Иначе пак ще страдаш.“

Излязох отново в коридора. Всички ме гледаха – майка ми с надежда, Даниел със страх, Мария със срам.

„Добре“, казах бавно. „Можете да останете… но само временно. Ще си търсите работа, ще помагате вкъщи и… никакви лъжи повече.“

Даниел се разплака. Прегърна ме неловко, а аз стоях като дърво – не можех да отвърна на прегръдката му.

Първите дни бяха напрегнати. Даниел се стараеше – миеше чинии, носеше дърва за печката, търсеше работа по обяви в olx.bg и групите във Facebook. Мария помагаше на майка ми с готвенето и чистенето. Но напрежението между нас висеше във въздуха като тежък облак.

Една вечер седяхме на масата – аз, Ива, Даниел и Мария. Майка ми беше легнала рано – уморена от грижите.

„Владо…“, започна Даниел плахо, „искам да ти кажа нещо.“

Погледнах го мрачно: „Слушам.“

„Знам, че няма как да ми простиш лесно. Но тогава… когато стана всичко… аз бях отчаян. Бях затънал в дългове заради хазарта… страхувах се да кажа истината на татко. Затова те натопих теб… Знам колко те нараних.“

Гласът му трепереше. Мария го хвана за ръката.

„Искам само да знаеш… съжалявам. Ако можех да върна времето назад…“

Стиснах зъби. Толкова пъти си бях представял този разговор – как ще му кажа всичко, което ме боли; как ще го накарам да страда така, както страдах аз.

„Даниеле… не знам дали някога ще мога да ти простя напълно. Но поне опитвам.“

Той кимна мълчаливо.

С времето напрежението леко утихна. Даниел си намери работа като шофьор на куриерска фирма; Мария започна да чисти по домове. Постепенно започнахме да си говорим повече – за ежедневни неща, за миналото, дори за мечти.

Но белезите останаха. Всяка сутрин, когато го виждах на закуска, си спомнях какво ми причини. Всяка вечер се питах – дали постъпих правилно? Дали прошката е слабост или сила? И дали някога семейството ни ще бъде отново цяло?

Понякога се чудя – ако ти бяха причинили това най-близките ти хора, щеше ли да им простиш? Или щеше да затвориш завинаги вратата пред тях?