Когато дъщеря ми влезе в болничната стая – история за това колко лесно е да нараниш собствената си майка
– Защо пак се оплакваш, мамо? – гласът на Мария проряза тишината в болничната стая като нож. Не бях я виждала от месец, а сега стоеше на прага с ръце, скръстени пред гърдите, и поглед, който не познавах.
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ѝ покажа колко ме боли. – Не се оплаквам, Мария. Просто… липсваш ми.
Тя въздъхна тежко и седна на ръба на стола. – Знаеш ли колко е трудно всичко? Децата, работата, баща ти… А ти… – замълча, сякаш думите ѝ тежаха повече от въздуха в стаята.
Погледнах ръцете си – изсъхнали, сини от венозните инжекции. Спомних си как някога тези ръце я люлееха, когато имаше кошмари. Как ѝ плетях пуловери за зимата и ѝ правех чай с мед, когато беше болна. Сега между нас имаше пропаст, по-дълбока от всякога.
– Мария, не искам да ти тежа – прошепнах. – Просто понякога имам нужда да те видя.
Тя се изсмя сухо. – Винаги имаш нужда от нещо! Кога ще разбереш, че и аз съм човек?
В този момент вратата се отвори и влезе медицинската сестра – Пенка. Усмихна се неловко и остави чаша чай на шкафчето ми. – Всичко наред ли е тук?
Мария стана рязко. – Да, всичко е наред. Мама просто… има нужда да бъде център на вниманието.
Сестрата ме погледна със съчувствие. Когато останахме сами, тя прошепна: – Не се тревожете, госпожо Златка. Всички майки минават през това.
Но аз не исках да съм „всички майки“. Исках да съм нейната майка. Онази, която някога беше нейният свят.
Вечерта легнах с лице към стената и се опитах да си спомня кога всичко се обърка. Може би беше онзи ден, когато Мария се омъжи и напусна дома ни. Или когато се роди първото ѝ дете и тя започна да ме вижда само като баба, а не като майка. Или може би вината беше моя – че не ѝ дадох достатъчно свобода, че очаквах твърде много.
На следващия ден дойде съседката ми Гинка. Донесе ми домашни курабийки и седна до леглото ми.
– Как е Мария? – попита тя.
– Добре е… – излъгах. – Заета е.
Гинка поклати глава. – Децата днес са други. Все бързат, все нямат време за родителите си. А ние? Ние сме ги гледали с години…
Сълзите ми най-сетне потекоха. Гинка ме прегърна през раменете.
– Не плачи, Златке. Ще мине и това.
Но аз знаех, че този вид болка не минава лесно.
След седмица ме изписаха от болницата. Вкъщи беше тихо. Мъжът ми Иван гледаше телевизия с празен поглед. Опитах се да му разкажа за Мария, но той само махна с ръка:
– Остави я, ще ѝ мине.
Но аз не можех да оставя така нещата. Взех телефона и ѝ писах: „Мария, липсваш ми.“
Отговорът дойде след час: „Мамо, моля те, не ме натоварвай.“
Седнах на кухненската маса и се загледах в снимките по стената – Мария като малко момиченце с плитки; Мария на абитуриентския бал; Мария с първото си дете на ръце. Кога се превърнахме в непознати?
На следващия ден звънна телефонът. Беше внучката ми Елица.
– Бабо, как си? Мама каза, че си била болна.
Гласът ѝ беше топъл и мил. Разказах ѝ за болницата, за сестра Пенка и за курабийките на Гинка.
– Ще дойда да те видя! – каза Елица.
Сърцето ми трепна от радост. Може би има надежда…
Когато Елица дойде, донесе ми рисунка – мен и нея в парка. Прегърнах я силно.
– Бабо, мама е много уморена напоследък – прошепна тя. – Не ѝ се сърди.
Погалих я по косата. – Не ѝ се сърдя… просто ми липсва.
След като Елица си тръгна, седнах до прозореца и гледах как слънцето залязва над панелните блокове на „Люлин“. Спомних си думите на майка ми: „Децата са като птици – идват при теб само когато имат нужда от подслон.“
Но аз не исках Мария да идва само когато има нужда от мен. Исках да сме близки, както преди.
Може би трябваше да я пусна по-рано? Може би трябваше да спра да очаквам толкова много?
Понякога си мисля: дали някога ще намерим път една към друга? Или ще останем две самотни жени, разделени от думи, които никога не сме изрекли?
Кажете ми – има ли надежда за нас? Или времето вече е отминало?