Когато семейството мълчи: История за вина, прошка и самота

– Госпожо Иванова, пак ли никой не ви потърси днес? – попитах тихо, докато оправях възглавницата ѝ. Очите ѝ, сини като зимно небе, се напълниха със сълзи. Тя само поклати глава и обърна лице към стената.

Вече трета седмица работех с нея в неврологичното отделение на болницата в Пловдив. Бях свикнала с тежките случаи, с болката и страха, но не и с тази тишина – тишината на забравените. Госпожа Иванова беше на 68 години, прекарала инсулт. В началото идваше дъщеря ѝ – Мария, но след първата седмица престана да се появява. Телефонът ѝ не отговаряше, а писмата, които госпожа Иванова диктуваше, оставаха без отговор.

– Знаете ли, сестра Елена – прошепна тя една вечер, когато сменях превръзката ѝ, – понякога си мисля, че съм заслужила това. Че може би съм била лоша майка.

Спрях за миг. Познавах този глас – гласът на вината, който разяжда отвътре. Виждала съм го у много пациенти, но при нея беше особено болезнен.

– Какво се е случило между вас? – попитах внимателно.

Тя въздъхна тежко.

– Когато Мария беше малка, работех по две смени. Баща ѝ почина рано. Не бях до нея, когато имаше нужда от мен. После тя се омъжи за човек, когото не одобрявах. Казах ѝ ужасни неща… Оттогава всичко се промени.

В този момент вратата се отвори и колежката ми Даниела влезе с новината:

– Елена, имаме нов пациент – мъж на 45 години, катастрофа. Семейството му е тук и настояват да са до него през цялото време.

Погледнах към госпожа Иванова. В очите ѝ проблесна завист – не злобна, а тъжна завист по онова, което някога е имала или никога не е имала.

Вечерта останах по-дълго при нея. Разказвах ѝ истории за моето собствено семейство – за майка ми, която ме подкрепяше безусловно, и за баща ми, който понякога беше твърде строг. Видях как лицето ѝ се отпуска, сякаш за миг забрави болката.

На следващия ден получихме обаждане от социалните служби – трябваше да подготвим госпожа Иванова за преместване в дом за възрастни хора. Сърцето ми се сви. Знаех какво означава това – последната спирка за много хора като нея.

– Не искам да отивам там – прошепна тя. – Моля ви, Елена… Ако можете, обадете се на Мария още веднъж.

Взех телефона и набрах номера на дъщеря ѝ. За мое учудване този път тя вдигна.

– Здравейте, Мария? Обажда се сестра Елена от болницата. Майка ви… тя много иска да ви види.

От другата страна настъпи дълга пауза.

– Не знам дали мога – каза Мария с пресипнал глас. – Тя ме нарани твърде много…

– Понякога хората съжаляват за думите си – отвърнах тихо. – А времето… то не чака никого.

Мария затвори без да обещае нищо.

На следващата сутрин госпожа Иванова беше по-спокойна. Седнах до леглото ѝ и я държах за ръка.

– Знаете ли, Елена – каза тя с усмивка, която едва се забелязваше, – понякога най-голямата болка е да чакаш някой, който няма да дойде.

В този момент вратата се отвори и Мария влезе. Очите ѝ бяха зачервени от плач. Госпожа Иванова се разплака като дете.

– Мамо… – прошепна Мария и коленичи до леглото ѝ. – Прости ми…

– Аз трябва да ти простя… – отвърна майка ѝ през сълзи. – Прости ми ти…

Стоях до тях и усещах как въздухът в стаята се изпълва с тежестта на неизказаните думи и с надеждата за ново начало.

Дни по-късно госпожа Иванова беше преместена в дома за възрастни хора. Мария започна да я посещава всяка седмица. Виждах как между тях се раждаше нещо ново – крехко като пролетен цвят.

Понякога се питам: Колко често допускаме гордостта или болката да ни разделят от най-близките ни хора? И дали някога ще се научим да прощаваме навреме?