Когато синът ми се обади: Истината за бившата ми свекърва, която никога не исках да чуя

– Мамо, трябва да ти кажа нещо важно. – Гласът на Петър трепереше по телефона, а аз веднага усетих как стомахът ми се свива. Беше късен следобед, седях сама в кухнята и гледах как слънцето се скрива зад панелките на Люлин.

– Какво е станало, Петре? – попитах, опитвайки се да звуча спокойно, макар че вече усещах как напрежението ме обзема. В главата ми се завъртяха всички възможни сценарии – от нещо дребно до най-лошото.

– Става дума за баба… за майката на баща ми – започна той плахо. – Тя е болна. Много болна.

Замръзнах. Бившата ми свекърва – Мария. Жената, която години наред превръщаше живота ми в ад с постоянните си критики, подмятания и намеци, че не съм достатъчно добра за сина ѝ. След развода ни с Иван преди пет години, почти не бях чувала за нея. Петър ходеше при баща си през уикендите, но никога не споменаваше баба си.

– Какво ѝ има? – попитах сухо.

– Рак. Лекарите казват, че няма много време… Иска да те види. – Гласът му се пречупи.

В този момент сякаш всичко около мен притихна. Спомних си първата ни среща с Мария – как ме изгледа от глава до пети и каза: „Ти ли ще ми гледаш внучето?“ После безкрайните скандали за всяко дребно нещо – как съм готвела, как съм възпитавала Петър, как съм се обличала. След развода тя ме обвини пред всички съседи, че съм разбила семейството им.

– Защо сега? – прошепнах, повече на себе си.

– Мамо, моля те… Тя иска да ти каже нещо. Може би… може би ще ти стане по-леко, ако я чуеш. – Петър звучеше отчаяно.

Седях дълго след разговора, вперила поглед в чашата с изстинал чай. В главата ми се блъскаха спомени – някои болезнени, други изпълнени с вина и гняв. Дали да отида? Дали заслужаваше прошка? Или просто търсеше утеха в последните си дни?

На следващия ден тръгнах към болницата с тежко сърце. Петър ме чакаше пред входа и ме прегърна силно. Видях в очите му страх и надежда едновременно.

– Благодаря ти, мамо. – прошепна той.

Влязохме в стаята. Мария лежеше бледа и отслабнала, но очите ѝ все още бяха остри като бръснач.

– Здравей, Цветелина – каза тя тихо.

– Здравейте – отвърнах сухо.

Настъпи неловко мълчание. Петър ни остави сами.

– Знам, че не заслужавам да си тук – започна тя след малко. – Но трябва да ти кажа нещо…

Седнах на ръба на леглото ѝ, готова да чуя поредното обвинение или оправдание. Вместо това Мария заплака.

– Прости ми… Всичко, което направих… беше от страх да не изгубя сина си. Ти беше добра майка и добра съпруга. Аз… аз просто не можех да приема, че вече не съм най-важната жена в живота му.

Сълзите ѝ ме изненадаха повече от думите ѝ. За първи път виждах тази жена уязвима, човешка.

– Не знам дали мога да простя всичко… – казах тихо. – Но ти благодаря, че го каза.

– Исках да знаеш истината… Преди да си отида. Исках да знаеш, че съжалявам.

В този момент почувствах как тежестта на годините омраза и болка започва да се разтапя вътре в мен. Не напълно, но достатъчно, за да мога да дишам отново.

След този ден започнахме да се виждаме по-често. Понякога просто мълчахме заедно, друг път говорехме за Петър и за детството му. Видях как синът ми се радва на това ново начало между нас – макар и закъсняло.

Когато Мария почина няколко месеца по-късно, плаках истински за нея. Не заради болката от миналото, а заради пропуснатите години и неизречените думи.

Сега често се питам: Колко често позволяваме на гордостта и страха да разрушат семействата ни? И дали някога е късно да простим?