Когато зет ми преобърна деня ми

— Мамо, сигурна ли си, че ще се справиш сама? — гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона, докато аз стоях пред входа на блока с три огромни чанти, пълни с покупки от пазара. Беше петък следобед, а аз — както винаги — се бях престарала с пазаруването. Всяка седмица си обещавах да не купувам толкова много, но като видя хубавите домати на баба Пенка и пресния магданоз на бай Иван, ръцете ми сами посягаха към още и още.

— Ще се оправя, Елице — излъгах я. Истината беше, че ръцете ме боляха, а краката ми трепереха. Автобусът до нашия квартал минаваше само на всеки час, а с тези чанти нямаше как да се кача. Погледнах към небето — облаците се сгъстяваха и знаех, че ако не тръгна скоро, ще ме завали.

— Мога да помоля Петър да те вземе с колата — предложи тя плахо. Знаех защо се колебае. Зет ми Петър беше човек на малко думи и още по-малко усмивки. Откакто се ожениха с Елица, винаги усещах някаква стена между нас. Не беше лош човек — просто студен, затворен, сякаш винаги бърза за някъде другаде.

— Не го безпокой — опитах се да я успокоя. — Ще измисля нещо.

Но когато затворих телефона и погледнах към тежките чанти, осъзнах, че гордостта ми този път ще трябва да отстъпи място на разума. Извадих телефона и с треперещи пръсти набрах номера на Петър.

— Ало? — гласът му беше сух.

— Петре… аз съм… майка ти… ъъ… тъщата ти — започнах неловко. — Може ли… ако имаш време… да минеш през пазара? Имам малко повече покупки…

Настъпи тишина. Чух как някой въздъхна от другата страна.

— Добре. Идвам след десет минути — каза кратко и затвори.

Стоях като вцепенена. Десет минути по-късно червената му „Шкода“ спря до мен. Петър слезе, без да каже дума, отвори багажника и започна да товари чантите. Аз се опитах да помогна, но той само махна с ръка:

— Остави ги. Ще ги вдигна.

В колата цареше гробна тишина. Поглеждах го крадешком — лицето му беше съсредоточено, очите вперени в пътя. Опитах се да разчупя леда:

— Благодаря ти, Петре. Знам, че си зает…

Той не отговори веднага. След малко промълви:

— Не е проблем.

Мълчахме още няколко минути. Навън започна да ръми дъжд.

— Елица добре ли е? — попита изведнъж той.

— Добре е… Само че напоследък е уморена. Работата й е тежка…

Той кимна и пак замълча. Усетих как напрежението между нас расте. Спомних си всички онези вечери, когато идвахме на гости и той стоеше на масата с телефона си, почти без да се включва в разговорите. Колко пъти съм си мислила: „Този човек не ме харесва.“

Колата спря пред блока ми. Петър излезе и започна да носи чантите нагоре по стълбите. Аз вървях след него, опитвайки се да не изоставам.

На третия етаж спряхме за почивка.

— Тежки са… — каза той и избърса челото си.

— Вече не съм толкова млада… — усмихнах се тъжно.

Той ме погледна за първи път право в очите.

— Знам. Елица ми каза, че напоследък ти е трудно сама.

Почувствах как очите ми се насълзяват. Не знаех какво да кажа.

— Ако имаш нужда от нещо… можеш да ми кажеш директно — добави той тихо.

В този момент сякаш нещо се пропука между нас. Влязохме в апартамента ми и той подреди чантите на масата. Погледна ме отново:

— Ще ти помогна да подредиш ли?

— Ако имаш време…

Той започна да вади продуктите един по един: домати, краставици, яйца…

— Като малък майка ми винаги купуваше такива яйца от пазара — каза изведнъж той и гласът му омекна.

— И аз така правя за Елица — отвърнах с усмивка.

Петър седна на стола и за първи път от години започнахме истински разговор. Разказа ми за работата си, за притесненията си покрай ипотеката, за това как се чувства виновен, че няма повече време за Елица и малкия им син Даниел.

— Понякога просто съм уморен… Не искам да съм груб — каза той тихо.

Чух собствения си глас да казва:

— И аз понякога съм уморена… И понякога ме е страх да поискам помощ.

Погледнахме се и двамата се засмяхме през сълзи.

Когато си тръгваше, Петър ме прегърна неловко:

— Ако пак имаш нужда от нещо… звънни ми първо на мен.

Затворих вратата след него и останах дълго време неподвижна. Колко години бях живяла с предразсъдъци? Колко пъти бях избирала гордостта пред простото човешко общуване?

Сега седя сама в кухнята и гледам през прозореца как дъждът вали тихо над София. Мисля си: Колко често допускаме хората до себе си едва когато сме принудени? Колко често пропускаме възможността да бъдем истински семейство?

А вие? Кога за последно поискахте помощ от някого, когото смятате за недостъпен?