Любов, която боли: Историята на една изневяра и трудния избор

– Не мога да повярвам, че точно ти ще ми го причиниш! – гласът ми трепереше, докато стоях в средата на хола, смачкана от тежестта на истината. Даниел седеше на ръба на дивана, с ръце, стиснати в юмруци, а погледът му беше забит в пода. Мария – моята Мария, най-добрата ми приятелка от детството – стоеше до прозореца, бледа като платно, с очи, пълни със сълзи.

В този момент времето спря. Чувах само собствения си пулс и далечния шум на трамвая отвън. Беше късен ноемврийски следобед, а София се беше обвила в сива мъгла. Въздухът в стаята беше тежък, почти задушаващ.

– Антония, моля те… – прошепна Даниел, но думите му увиснаха между нас като въже.

– Не! Не искам да чувам нищо! – прекъснах го. – Колко време? Колко време ме лъжете?

Мария се разплака беззвучно. Познавах я по-добре от всеки друг – знаех кога лъже, кога се страхува, кога страда. Но този път не изпитвах съжаление. Само гняв и болка.

– От два месеца… – призна тя тихо. – Не исках да се случи така…

– А как трябваше да се случи? Да ми кажете на рождения ден ли? Или на Коледа? – сарказмът ми беше единственото оръжие срещу предателството.

Даниел се изправи и направи крачка към мен. – Антония, обичам те. Това беше грешка. Моля те, дай ми шанс да ти докажа…

– Какво да ми докажеш? Че можеш да ме нараниш още повече? – гласът ми беше остър като нож.

В този момент всичко се върна като на филмова лента: първата ни среща в Борисовата градина, как Даниел ме целуна под дъжда; как Мария беше до мен, когато майка ми почина; как тримата празнувахме заедно всяка Нова година. Всичко това сега изглеждаше като лъжа.

Седнах на стола до масата и зарових лице в ръцете си. Не знаех какво да правя. Имаме дете – малката Ива, която спеше горе в стаята си, невинна и нищо неподозираща за бурята долу.

– Мамо? – тихо прошепна тя от стълбите. Сърцето ми се сви.

– Всичко е наред, слънце. Върви си легни – казах с усилие и се усмихнах през сълзи.

Когато Ива се прибра обратно, Мария избяга от апартамента без дума. Останахме само аз и Даниел. Той падна на колене пред мен.

– Антония, не мога без теб. Знам, че сгреших ужасно. Но ти си всичко за мен. Моля те…

Гледах го дълго. Виждах отчаянието в очите му, но не можех да пренебрегна болката си.

– Как да ти повярвам отново? Как да живея с мисълта, че когато закъснееш вечер, може би пак си с нея?

Той замълча. В този миг осъзнах колко самотна съм била през последните месеци – как той все по-често работеше до късно, как Мария все по-рядко ми звънеше. Всички знаци са били пред очите ми, а аз съм ги игнорирала.

На следващия ден събрах сили и отидох при майка си в Люлин. Тя ме прегърна силно и каза:

– Дете мое, никой не заслужава да живее в лъжа. Помисли за себе си и за Ива.

Седяхме дълго на кухненската маса и обсъждахме всичко – дали да простя, дали да се разделим, какво ще стане с детето ни. Майка ми беше минала през развод с баща ми и знаеше колко е трудно.

В следващите дни Даниел не спираше да ми пише съобщения: „Обичам те“, „Моля те, върни се“, „Ще направя всичко“. Но аз не можех да му простя толкова лесно.

В работата всички забелязаха, че нещо не е наред. Колежката ми Силвия ме дръпна настрана:

– Антония, ако имаш нужда да поговориш… Знам какво е да те предадат.

Разплаках се пред нея за първи път. Болката беше твърде голяма за носене сама.

Седмица по-късно Мария се опита да се свърже с мен. Прати ми дълго съобщение: „Прости ми… Не знам какво ни стана… Загубих най-важното приятелство в живота си.“

Но аз не можех да й простя. Не още.

Всяка вечер гледах Ива как спи и се чудех дали ще й причиня повече болка, ако остана с баща й или ако го напусна. В България разводът все още е тема табу за много хора – особено за жените. Всички ще говорят, ще сочат с пръст, ще питат „Ама защо?“. Но аз вече не можех да живея в лъжа.

Една вечер седнах с Даниел на масата в кухнята.

– Ще се разведем – казах тихо.

Той заплака като дете. Но аз вече бях взела решението си.

Днес живея сама с Ива в малък апартамент под наем в Младост. Не е лесно – парите не стигат, понякога плача нощем от самота и страх за бъдещето ни. Но поне знам едно: вече не живея в лъжа.

Понякога се питам: Можеше ли да простя? Или щях само да удължа болката? Какво бихте направили вие на мое място?