Мълчанието на синовете

– Мамо, пак ли ще стоиш до прозореца? – гласът на Даниела ме извади от унеса, докато гледах как слънцето се скрива зад панелните блокове на нашия квартал в Плевен. Не й отговорих веднага. Вече беше станало навик – всяка вечер, когато улицата се изпразваше от шум и деца, аз заставах до прозореца и чаках. Не знам какво точно – може би някой от синовете ми да се появи, да чуя стъпките им по стълбите, да чуя как отключват вратата с онзи особен шум, който само те правят.

Даниела въздъхна и се приближи. Прегърна ме през раменете, а аз усетих топлината й. Тя и сестра й Мария винаги бяха до мен. Помагаха ми, готвеха, чистеха, дори ме караха да излизам на разходки, когато времето позволяваше. Но синовете ми… Ах, синовете ми. Къде сбърках с тях?

Когато бях млада, вярвах, че любовта и грижата са достатъчни. Мъжът ми, Иван, беше строг, но справедлив. Работеше като шофьор на камион, често отсъстваше, а аз се грижех за петте ни деца. Вечерите бяха шумни, пълни с разкази, смях и понякога караници. Синовете ми – Петър, Георги и Стефан – бяха буйни, винаги се боричкаха, спореха кой е по-силен, кой ще наследи баща си. Дъщерите ми бяха по-тихи, по-склонни да ми помагат в кухнята или да ми разказват за училище.

С времето нещата се промениха. Петър замина да учи в София, после остана там. Георги се ожени за жена от Варна и се премести при нея. Стефан… той беше най-малкият, най-чувствителният. След като баща му почина, Стефан се затвори в себе си. Започна работа в местната фабрика, но рядко се прибираше у дома. Когато го питах как е, само вдигаше рамене и казваше: „Добре съм, мамо. Не се тревожи.“

Сега, когато съм на седемдесет и две, дъщерите ми са тези, които се грижат за мен. Петър се обажда по телефона веднъж месечно, Георги изпраща пари по банков път, а Стефан… Стефан не съм виждала от Коледа. Понякога си мисля, че съм ги изгубила някъде по пътя. Че не съм успяла да ги науча как да обичат, как да говорят за болката си, за страховете си.

– Мамо, хайде да вечеряме – настоя Даниела. – Мария е направила мусака, както ти обичаш.

Седнахме на масата, а аз се загледах в празните столове. Винаги оставям пет чинии, макар да знам, че няма да дойдат. Мария се опита да разведри атмосферата:

– Мамо, помниш ли как Стефан веднъж скри котката в гардероба и после цял ден я търсихме?

Усмихнах се, но в гърдите ми се надигна тежест. Спомените са като стари снимки – избледнели, но болезнено живи. Спомних си как Стефан, с онези големи кафяви очи, ме гледаше виновно, а после се разплака, когато разбрахме, че котката е родила малки в гардероба.

– Мамо, защо не им се обадиш? – попита Даниела тихо.

– Не искам да ги притеснявам – отвърнах. – Те имат свой живот, семейства, грижи…

– А ти? Ти нямаш ли нужда от тях?

Замълчах. Истината беше, че имах. Че всяка вечер, когато лягам, се моля да чуя гласа им, да ги видя на прага, да ми кажат, че всичко е наред. Но гордостта ми, или може би страхът, че ще ги отблъсна още повече, ме спираше.

На следващия ден, докато подреждах старите снимки, попаднах на една от онези черно-бели фотографии, на които всички сме заедно – аз, Иван и петте ни деца, усмихнати, с румени бузи, на двора пред къщата. Сълзите ми потекоха сами. Какво се случи с нас? Кога се изгубихме?

Вечерта, докато седях сама в хола, телефонът иззвъня. Сърцето ми подскочи. Беше Петър.

– Мамо, добре ли си? – гласът му беше уморен, далечен.

– Добре съм, сине. Ти как си?

– Много работа, мамо. Не знам кога ще мога да дойда. Може би за Великден…

– Ще те чакам – казах тихо. – Всички ви чакам.

След разговора останах дълго да гледам в тъмното. Защо е толкова трудно да говорим за чувствата си? Защо мъжете ми, синовете ми, се затварят в себе си, вместо да споделят болката, страха, самотата?

На следващата сутрин Мария ме намери да плача над снимките.

– Мамо, не си сама. Ние сме тук. Но ако искаш да ги видиш, трябва да им кажеш. Те не знаят какво чувстваш.

– Ами ако не искат да ме чуят? – прошепнах.

– Ти си им майка. Винаги ще искат.

Събрах кураж и написах писмо на всеки от синовете си. Не обвинявах, не се оплаквах. Просто им казах, че ги обичам, че ми липсват, че домът ни е празен без тях. Изпратих писмата и зачаках.

Минаха седмици. Един ден, докато поливах цветята на балкона, чух стъпки по стълбите. Сърцето ми заби лудо. На вратата стоеше Стефан. Беше отслабнал, с побелели коси, но очите му бяха същите – топли, тъжни.

– Мамо… – прошепна той и ме прегърна силно. – Извинявай, че не идвах. Не знаех как да говоря…

Плакахме заедно дълго. После дойдоха и Петър, и Георги. Не беше лесно. Имаше сълзи, обвинения, мълчание. Но за първи път от години говорихме истински. За болката, за страха, за това колко ни е липсвало да бъдем семейство.

Сега, когато вечеряме заедно, пак има празни столове – но вече не са празни от мълчание, а от надежда, че ще се напълнят отново. Понякога се питам: защо трябваше да минат толкова години, толкова сълзи, за да си кажем най-важното? Може би защото всички се страхуваме от истината. Но не е ли по-добре да я изречем, отколкото да живеем в мълчание?

Кажете ми, вие какво бихте направили на мое място? Колко дълго бихте чакали мълчанието да се превърне в думи?