Мъжът ми доведе любовницата си у дома, докато бях в болницата с нашия син: Реакцията на майка ми ме разтърси

„Как можа, Ивайло? Как можа да го направиш точно сега?“ Гласът ми трепереше, докато държах телефона с едната ръка, а с другата стисках малката ръка на сина ни, Виктор, който лежеше в болничното легло. Беше три през нощта. Виктор беше с висока температура и лекарите още не знаеха какво му е. В този момент имах нужда от подкрепа – от мъжа си, от семейството си. Вместо това, чух онова, което никоя жена не иска да чуе: „Не преувеличавай, Мария. Просто една приятелка дойде да ми помогне с вечерята.“

Сърцето ми се сви. Познавах гласа му – онзи тон, който използваше, когато криеше нещо. Не беше първият път, когато усещах хлад между нас през последните месеци, но никога не съм вярвала, че ще стигнем дотук. Спомних си първите ни години – как ме ухажваше с рози от пазара на Женския пазар, как ме водеше на разходки в Борисовата градина и ми обещаваше, че ще бъдем семейство завинаги.

След сватбата всичко изглеждаше като приказка. Родихме Виктор година по-късно – най-голямото ни щастие. Но с времето Ивайло започна да се прибира все по-късно. Винаги имаше оправдания – работа, срещи, умора. Аз се опитвах да не обръщам внимание. Казвах си: „Така е при всички семейства.“ Но тази нощ, докато седях до леглото на Виктор и слушах как Ивайло ми обяснява, че „просто приятелка“ му помага у дома, нещо в мен се пречупи.

На следващия ден майка ми дойде в болницата. Беше донесла домашна баница и чай от липа. Седна до мен и ме погледна право в очите:
– Мария, трябва да поговорим. Знам какво става у вас.

Погледнах я изненадано. Не бях й казвала нищо.
– Какво имаш предвид?
– Съседката ми каза, че е видяла непозната жена да влиза у вас късно вечерта. Ивайло не е бил сам.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Майка ме прегърна силно.
– Мамо, не знам какво да правя. Не мога да повярвам…
– Мария, трябва да мислиш за Виктор и за себе си. Не можеш да оставиш това така.

В този момент се почувствах напълно сама. Дори майка ми звучеше по-строга и хладна от всякога. Очаквах подкрепа, а получих съвети и укори.

След изписването на Виктор се прибрахме у дома. Къщата миришеше на чужд парфюм – сладък и натрапчив аромат, който никога не съм използвала. В кухнята имаше две чаши за вино и чинии с остатъци от вечеря. Сърцето ми се сви още повече.

Ивайло се прибра късно вечерта. Влязох в хола и го заварих да гледа телевизия все едно нищо не се е случило.
– Ивайло, трябва да поговорим.
Той въздъхна тежко:
– Мария, уморен съм от скандали. Не можеш ли просто да спреш?
– Да спра? Докато ти водиш чужди жени у дома ни?
– Не преувеличавай! Нищо не е станало!

В този момент Виктор се събуди и започна да плаче. Отидох при него и го прегърнах силно. Чудех се какво ще стане с нас – със семейството ни.

На следващия ден майка ми дойде у дома. Очаквах подкрепа, но тя беше по-студена от всякога.
– Мария, трябва да се стегнеш! Не може така да се разпадаш пред детето! Мъжете са такива – важното е да запазиш семейството!
– Мамо, той ме предаде! Как мога да живея с това?
– Ще преглътнеш! За Виктор! Защото така правят истинските жени!

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Очаквах разбиране, а получих обвинения. За първи път в живота си почувствах гняв към майка си.

Дните минаваха тежко. Ивайло ставаше все по-отдалечен. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом. Един ден реших да говоря с него открито:
– Ивайло, обичаш ли я?
Той замълча дълго:
– Не знам… Просто с теб всичко стана трудно.
– А с мен кога ще говориш? Кога ще опиташ поне малко заради Виктор?
Той само сви рамене и излезе.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на София. Чудех се къде сбърках – дали бях твърде строга майка или твърде доверчива съпруга? Дали трябваше да простя или да си тръгна? Майка ми настояваше да остана заради детето, но аз усещах как губя себе си всеки ден.

Една сутрин събрах смелост и казах на Ивайло:
– Тръгвам си. Не мога повече така.
Той не каза нищо – само кимна и излезе от стаята.

Майка ми беше потресена:
– Мария! Какво ще кажат хората? Как ще гледаш сама дете?
– Мамо, по-добре сама, отколкото нещастна.

Сега живея сама с Виктор в малък апартамент под наем. Понякога нощем плача от страх и самота, но знам, че направих правилния избор за себе си и за сина си.

Питам се: Колко още жени живеят в лъжа само заради страха от мнението на другите? Колко още майки ще учат дъщерите си да търпят вместо да бъдат щастливи? Какво бихте направили вие?