Моят ангел пазител – Историята на Елисавета

– Не мога повече! – изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня. Майка ми, Мария, стоеше срещу мен с ръце на кръста, лицето ѝ пребледняло от гняв. Баща ми, Иван, мълчеше, забил поглед в пода. Брат ми Петър се опитваше да ме успокои, но думите му се губеха в напрежението.

– Елисавета, не си дете вече! – изсъска майка ми. – Време е да поемеш отговорност за живота си!

– А вие? Кога ще поемете отговорност за това, което се случва тук? – отвърнах с треперещ глас. Сълзите напираха в очите ми, но не исках да им дам власт над мен.

Беше вторник вечер. Преди три дни баща ми бе признал, че има дългове. Големи дългове. От месеци криел истината от нас и сега банката заплашваше да ни вземе апартамента. Майка ми го обвиняваше за всичко, а аз… аз се чувствах предадена. Винаги съм вярвала, че семейството е най-сигурното място на света. Но сега домът ни се разпадаше.

Вечерта не можах да заспя. Лежах в леглото си и слушах как родителите ми се карат в съседната стая. Гласовете им бяха като ножове – остри, безмилостни. Петър се беше заключил в стаята си и не излизаше. Чувствах се сама, по-сама от всякога.

На следващия ден трябваше да отида на работа. Работя като медицинска сестра в болницата „Св. Георги“. Обичам работата си, но този ден всичко ми тежеше двойно. Докато сменях превръзките на един възрастен пациент, ръцете ми трепереха.

– Добре ли си, Ели? – попита ме колежката ми Даниела.

– Не знам… – прошепнах. – Всичко вкъщи е ужасно.

Тя ме прегърна и каза: – Ако имаш нужда да поговориш, знаеш къде да ме намериш.

Но аз не исках да говоря. Не исках никой да знае колко съм слаба.

Вечерта се прибрах и заварих майка ми да плаче на масата. Баща ми го нямаше. Петър беше излязъл с приятели. Седнах до нея и я прегърнах.

– Мамо, ще се справим някак… – казах тихо.

– Не знам как… – отвърна тя през сълзи. – Всичко се разпада.

В този момент осъзнах колко е уплашена. Винаги съм я виждала силна и непоклатима, но сега беше просто една жена, която се страхува да не изгуби дома си.

На следващия ден баща ми не се прибра. Телефонът му беше изключен. Майка ми звъня на всичките му приятели, но никой не знаеше къде е. Петър започна да го обвинява:

– Той ни остави! Избяга като страхливец!

– Не говори така! – изкрещях аз. – Татко има проблеми, но е наш баща!

– Ти винаги го защитаваш! – отвърна Петър и тресна вратата на стаята си.

Седнах на пода в коридора и заплаках безутешно. Защо всичко трябваше да се случи на нас? Какво сме сгрешили?

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Стефан – съседът от третия етаж. Познавах го бегло, винаги учтив, но никога не сме били близки.

– Елисавета? Добър вечер… Извинявай, че те безпокоя толкова късно… Видях баща ти пред блока преди малко. Изглеждаше зле… Може би трябва да слезеш долу.

Без да мисля много, грабнах якето си и излязох навън. Намерих татко седнал на пейката до входа, с глава в ръцете си.

– Тате… – прошепнах и коленичих до него.

Той ме погледна с очи пълни със срам и болка.

– Прости ми, Ели… Провалих ви всички…

Прегърнах го силно.

– Не си провалил никого! Всички правим грешки… Но трябва да сме заедно!

Стефан стоеше наблизо и ни наблюдаваше притеснено.

– Ако имате нужда от помощ… Аз съм тук – каза тихо той.

Тези думи ме разтърсиха. През следващите дни Стефан ни помагаше с всичко – носеше храна, говореше с баща ми, дори предложи да потърси адвокат сред познатите си. За първи път от много време почувствах надежда.

Семейството ни все още беше разбито, но вече не бяхме сами. Стефан стана нашият ангел пазител – човекът, който ни подаде ръка, когато всички други се бяха обърнали.

Седмицата завърши с малка победа: адвокатът на Стефан успя да договори отсрочка за кредита ни. Баща ми започна работа като охрана в склад наблизо. Майка ми намери сили да прости. Петър и аз започнахме да говорим повече един с друг.

Понякога се чудя: защо най-близките ни хора могат така дълбоко да ни наранят? И защо помощта идва точно оттам, откъдето най-малко очакваме?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да се затворите в себе си?