Наследството на баба: Години грижа за нищо?

– Не може да е истина! – извиках, докато адвокатът сгъваше документите и ги прибираше в кожената си чанта. В стаята миришеше на старо дърво и на онзи специфичен аромат на бабиния одеколон, който винаги ме караше да се чувствам у дома. Но сега, в този миг, всичко ми се струваше чуждо и студено.

Бях седнала на ръба на дивана, а срещу мен – чичо ми Георги, с ръце скръстени на гърдите и с онзи самодоволен поглед, който винаги ме е дразнил. Майка ми мълчеше, вперила поглед в пода. Адвокатът току-що беше прочел завещанието: къщата и земята – всичко отива при чичо Георги. Аз – нищо. Дори не споменаваха името ми.

– Как така? – прошепнах. – Аз бях тук. Аз се грижих за нея! Къде беше той, когато баба не можеше да стане от леглото?

Чичо Георги се усмихна:
– Така е решила майка ти. Явно е имала своите причини.

Сълзите ми напираха, но се опитвах да ги задържа. Не исках да му дам това удоволствие – да ме види слаба. Спомних си всички онези вечери, когато стоях до баба, държах ръката ѝ и ѝ четях приказки, докато тя заспиваше. Спомних си как ѝ сменях превръзките, как ѝ готвех любимата супа от лапад, как я разхождах из двора, когато вече едва ходеше.

– Може би има грешка – опита се да прошепне майка ми.
– Няма грешка – каза адвокатът сухо. – Завещанието е ясно.

Излязох навън, без да кажа дума. Въздухът беше тежък, а слънцето залязваше зад старите орехи в двора. Седнах на пейката до кладенеца – същата пейка, на която баба ме учеше да плета на една кука.

„Защо го направи, бабо? Защо?“

В главата ми се въртяха спомени като лента от стар филм. Лятото, когато бях на десет и се изгубих в гората – баба беше единствената, която не се паникьоса. Намери ме и ме прегърна силно, сякаш никога няма да ме пусне. После зимите – как ми правеше чай от липа и мед, когато бях болна. Как ме защитаваше пред майка ми, когато закъснявах с часове.

А после дойдоха трудните години. Баба започна да забравя. Първо малките неща – къде е оставила очилата си, какво е обядвала. После започна да забравя хората около себе си. Но мен никога не забрави. Поне така си мислех.

Чичо Георги идваше веднъж месечно – носеше ѝ шоколад и си тръгваше след половин час. Аз бях тази, която оставаше нощем до леглото ѝ, когато я болеше или когато се страхуваше от сенките по стените.

– Не е честно! – извиках към тъмното небе.

На следващия ден цялото село говореше за завещанието. Съседката леля Пенка ме срещна пред магазина:
– Много жалко, мило дете. Всички знаем кой се грижеше за баба ти…

Думите ѝ ме боляха още повече. Не само че бях предадена от баба си, но и всички го знаеха. Срамът и гневът се смесиха в мен като горчиво лекарство.

Вечерта майка ми дойде при мен в стаята.
– Знам колко те боли – каза тихо. – И мен ме боли… Но може би баба ти е искала да запази къщата в рода…
– В рода ли? А аз какво съм? – прекъснах я остро.
– Знаеш какви са старите хора… Може би е вярвала, че Георги ще се грижи за имота…
– Той ще го продаде още утре! – извиках.

Майка ми замълча. Знаеше, че съм права.

Дните минаваха бавно. Чичо Георги започна да идва все по-често – оглеждаше къщата като търговец на пазара. Един ден го чух да говори по телефона:
– Да, ще я продам веднага щом уредим документите…

Сърцето ми се сви. Всичко щеше да изчезне – градината с розите на баба, старата люлка под ореха, дори пейката до кладенеца.

Една вечер сънувах баба. Беше млада и усмихната, както я помнех от снимките. Държеше ме за ръка и ми шепнеше:
– Прощавай…
Събудих се със сълзи на очи.

Реших да отида на гроба ѝ. Застанах пред мраморната плоча и оставих букет диви цветя.
– Бабо… Защо? Толкова ли не заслужавах?
Вятърът разроши косата ми и сякаш чух тихия ѝ глас:
– Любовта не се мери с имоти…

Върнах се у дома по-лека, но въпросите останаха да тежат в сърцето ми.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере: Какво правим, когато любовта ни остане невъзнаградена? Можем ли да простим на тези, които най-много сме обичали? Или болката остава завинаги?

Кажете ми… Вие бихте ли простили?