Наследството на баба: Историята на един внук между любовта и отговорността

— Кой си ти? — гласът ѝ беше слаб, а очите ѝ – празни, сякаш гледаше през мен. Сърцето ми се сви. Баба Мария, жената, която ме е учила да чета, която ми е плела пуловери и ме е крила от майка ми, когато съм бил непослушен, сега не знаеше кой съм.

— Аз съм Петър, бабо. Твоят Петър. — опитах се да се усмихна, но гласът ми трепереше.

Тя се усмихна объркано и пак се загледа през прозореца към голите клони на кестена. В този момент разбрах, че вече нищо няма да е същото.

Преди две седмици адвокатът ни събра в малката кухня на баба. Бяхме аз, майка ми Елена и чичо ми Георги. Баба беше оставила завещание – апартаментът оставаше за мен, но с едно условие: да се грижа за нея до края на живота ѝ. Майка ми избухна:

— Това е абсурдно! Петър е млад, има работа, приятелка… Как ще се справи?

Чичо Георги само сви рамене:

— Аз не мога, имам семейство в Пловдив.

Адвокатът кимна сухо и си тръгна. Останахме тримата в тишина. Майка ми ме гледаше със съжаление, а аз усещах как стените се стесняват около мен.

Първите дни бяха кошмар. Баба забравяше да яде, заключваше се в банята и не можеше да намери изхода. Веднъж я намерих да рови в шкафа с обувки:

— Къде е татко ти? Трябва да му кажа да купи хляб.

— Бабо, татко почина преди десет години…

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Прегърнах я силно, а тя се разплака като дете.

С приятелката ми Ива започнахме да се караме все по-често. Тя не разбираше защо трябва да жертвам всичко заради баба.

— Това не е твоята отговорност! — крещеше тя една вечер. — Имаш право на свой живот!

— Но тя е моя баба! Кой ще се погрижи за нея, ако не аз?

Ива си тръгна. Остана тишина и мирис на старост в апартамента.

Майка ми идваше рядко. Веднъж донесе супа и каза:

— Не мога да я гледам така… Не мога.

— А аз мога ли? — прошепнах аз, но тя вече беше затворила вратата.

Дните се сливаха – лекарства, памперси, опити да я изведа на разходка из квартала. Съседката леля Цвета ме спираше:

— Много си добър внук, Петре. Малко млади хора биха направили това.

Понякога се чувствах като затворник в собствения си дом. Гледах снимките по стените – баба млада, с дядо на морето; аз като дете на коледната елха; мама усмихната… Всичко това изглеждаше като чужд живот.

Една вечер баба падна в коридора. Намерих я просната на плочките, с разкървавено чело. Извиках линейка, а докато чакахме, тя ме хвана за ръката:

— Не ме оставяй…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Обещах ѝ, че никога няма да я оставя.

В болницата лекарят ме погледна уморено:

— Трябва да помислите за дом за възрастни хора. Това е тежко за вас.

Но как да я оставя? Как да предам жената, която ме е отгледала?

Върнахме се у дома. Баба вече почти не говореше. Само понякога прошепваше името ми или ме гледаше с онзи поглед на изгубено дете.

Една сутрин намерих писмо в стария ѝ шкаф. Беше до мен:

„Петре, ако четеш това, значи вече не съм същата. Не искам да ти тежа. Но знай – обичам те повече от всичко. Пази себе си.“

Седях дълго с писмото в ръка. Разбрах, че любовта понякога значи и да пуснеш човека да си тръгне с достойнство.

След много безсънни нощи взех решение – записах баба в дневен център за възрастни хора. Всяка сутрин я водех там и я прибирах вечер. Тя беше по-спокойна сред хората си, а аз имах време да работя и да дишам.

С майка ми започнахме да говорим повече. Тя призна:

— Прости ми… Не знаех какво е да си сам с тази болка.

С Ива се видяхме след месеци. Тя ме прегърна и каза:

— Гордея се с теб.

Животът продължи – по-труден, по-самотен, но и по-истински. Научих какво значи отговорност и как любовта може да боли и лекува едновременно.

Понякога вечер сядам до баба и ѝ разказвам за деня си. Тя слуша мълчаливо или просто гледа през прозореца към кестена.

Питам се: Колко струва една обич? И дали някога ще бъда толкова силен, колкото беше тя за мен?