„Не искам да дойдеш на сватбата ми“: Историята на една майка, която изгуби дъщеря си в най-важния момент

„Не искам да дойдеш на сватбата ми.“

Думите на Мария се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята, държах чаша чай, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не я изпуснах. Погледнах я — дъщеря ми, моето момиче, което отгледах сама след като баща ѝ ни напусна. Очите ѝ бяха твърди, устните стиснати. Не беше вече онова дете, което тичаше към мен с разплакани очи след първото си падане.

— Мария, какво говориш? — прошепнах. — Това е най-важният ден в живота ти. Аз съм ти майка…

Тя се обърна рязко, сякаш думите ми я боляха повече от нейните собствени.

— Не искам да се караме пак. Просто… така реших. Моля те, не ме карай да обяснявам.

В този момент сякаш всичко около мен изчезна — шумът от улицата, миризмата на прясно изпечен хляб, дори тиктакането на часовника над печката. Останахме само аз и Мария, разделени от невидима стена.

Вечерта седнах сама на терасата. Гледах светлините на София и се чудех къде сбърках. Винаги съм искала най-доброто за нея. Работех по две смени в шивашкия цех, за да има всичко — хубави дрехи, уроци по пиано, екскурзии с класа. Понякога се прибирах толкова уморена, че едва намирах сили да ѝ сготвя вечеря. Но винаги я прегръщах преди лягане и ѝ казвах колко много я обичам.

Когато Мария беше на шестнайсет, започна да се променя. Затваряше се в стаята си, слушаше музика и не искаше да говори с мен. Мислех, че е просто пубертет. Но после започнаха скандалите — за оценки, за приятели, за излизания до късно. Веднъж я хванах да пуши на двора и избухнах. Крещях ѝ, че ще съсипе живота си, че не съм се трудила толкова години за това.

Сега си мисля — може би тогава сложих първата тухла в тази стена между нас.

С времето нещата не се подобриха. Когато Мария завърши гимназия, настоявах да учи медицина — „за да има сигурно бъдеще“, както казваше майка ми. Тя обаче избра журналистика. Скарахме се жестоко. Не говорихме с месеци. После тя замина за Пловдив и аз останах сама в малкия ни апартамент в Люлин.

Всяка неделя ѝ звънях — понякога вдигаше, понякога не. Когато идваше у дома за празници, беше студена и затворена. Опитвах се да я разсмея с истории от детството ѝ, но тя само кимаше и гледаше телефона си.

Преди година ми каза, че има приятел — Петър. Не го познавах лично, но по гласа ѝ усещах, че е щастлива. Надявах се това да ни сближи отново. Предложих да ги поканя на вечеря у нас.

— Не е нужно — каза тя сухо. — Ще се видим друг път.

Седмици по-късно разбрах от обща позната, че Мария и Петър са сгодени. Не ми беше казала нищо. Сърцето ми се сви от болка и обида.

— Защо не ми каза? — попитах я по телефона.

— Не исках пак да спорим — отвърна тя тихо.

И ето ме сега — стоя в кухнята и слушам как дъщеря ми ми забранява да присъствам на най-важния ден в живота ѝ.

Седмици наред не можех да спя. Въртях се в леглото и си спомнях всички наши спорове — думите, които съм казала в гняв; моментите, когато съм я наранявала без да осъзнавам; годините самота след развода…

Една вечер реших да отида при нея в Пловдив без предупреждение. Купих букет бели лилии — любимите ѝ цветя като малка — и взех влака рано сутринта.

Когато звъннах на вратата ѝ, отвори Петър.

— Здравейте… — каза той смутено.

— Може ли да поговоря с Мария? — попитах с треперещ глас.

Той кимна и след минута тя излезе в коридора.

— Какво правиш тук? — попита студено.

— Дойдох да ти кажа… че съжалявам. За всичко. За всичко, което съм казала или направила… Просто… ти си всичко за мен.

Мария стоеше мълчаливо. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но не каза нищо.

— Моля те… — прошепнах. — Позволи ми поне да бъда до теб този ден.

Тя поклати глава.

— Не мога… Не още… Твърде много боли.

Върнах се в София със свито сърце. Дните до сватбата минаха като в мъгла. На самия ден седях сама у дома и гледах снимките ни от детството ѝ — първата ѝ усмивка без зъбче; как държи ръката ми пред училище; как ме прегръща силно след кошмар през нощта.

Питам се: Кога загубих дъщеря си? Можех ли да направя нещо различно? Има ли прошка за майките, които са сгрешили от любов?

А вие… бихте ли простили? Или поне бихте опитали?