Неделя, която разкъса семейството ми: Истината ли е най-важна?

– Мамо, запознай се с Мария – гласът на Петър трепереше от вълнение, докато държеше ръката на младата жена до себе си. Беше неделя, слънцето се прокрадваше през дантелените пердета, а в кухнята ухаеше на прясно изпечена баница. Всичко изглеждаше обикновено, докато не срещнах погледа ѝ. В този миг времето спря. Сърцето ми се сви, а в гърдите ми се надигна вълна от спомени, които се опитвах да забравя вече три години.

Мария. Същата Мария, която преди години беше най-добрата приятелка на дъщеря ми, Елица. Същата Мария, която я предаде по най-жестокия начин, разпространявайки слухове и лъжи, които съсипаха живота на детето ми. Елица не беше същата след онази зима – затвори се в себе си, отказа да излиза, да се смее, да мечтае. А сега това момиче стоеше пред мен, усмихваше се и държеше ръката на сина ми.

– Приятно ми е, госпожо Иванова – каза тя с леко притеснение, сякаш усещаше, че нещо не е наред. Петър сияеше от щастие, а аз се борех със себе си да не изкрещя. Мъжът ми, Георги, се появи с бутилка вино и се опита да разведри обстановката:

– Е, хайде да седнем, че баницата изстива!

Седнахме около масата, но аз не чувах нищо от разговорите. Виждах само лицето на Елица, когато се прибра разплакана онази вечер, когато целият град шушукаше за нея. Виждах как се сви в леглото си и отказваше да говори. Виждах как Мария я избягваше в училище, как се преструваше, че не я познава. И сега тя беше тук, в дома ми, като бъдеща снаха.

– Мамо, Мария работи в болницата до пазара – опита се Петър да разчупи леда. – Медицинска сестра е. Много е добра с хората.

– Така ли? – едва успях да прикрия сарказма в гласа си. – Сигурно е хубаво да помагаш на другите.

Мария сведе очи. За миг ми се стори, че ще заплаче, но се овладя. Георги ме погледна въпросително, а аз само поклатих глава. Не беше моментът. Не пред всички. Но знаех, че трябва да говоря с нея. Истината ме гореше отвътре.

След обяда, когато всички се разотидоха, повиках Мария настрана в градината. Петър беше зает с баща си, а Елица беше заключена в стаята си, както обикновено.

– Мария, спомняш ли си Елица? – попитах тихо, но твърдо.

Тя пребледня, устните ѝ затрепериха.

– Госпожо Иванова… Аз… – започна тя, но не можа да довърши.

– Знаеш ли какво ѝ причини? Знаеш ли, че още не може да се възстанови? – гласът ми беше остър, но в очите ми напираха сълзи.

– Съжалявам… – прошепна тя. – Бях глупава, повярвах на грешните хора. Не исках да я нараня така…

– Но го направи. И сега искаш да бъдеш част от нашето семейство? Как да ти простя? Как да обясня на Елица, че трябва да те приеме?

Мария се разплака. Сълзите ѝ се стичаха по бузите, но аз не можех да я прегърна. В мен бушуваше гняв, болка и объркване. Тя падна на колене пред мен:

– Моля ви, дайте ми шанс да ѝ се извиня. Да ѝ покажа, че съм се променила. Обичам Петър, но не искам да бъда причина за още болка.

В този момент Петър излезе в градината и видя Мария разплакана. Погледна ме с недоумение:

– Какво става тук?

– Петре, трябва да знаеш нещо – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. – Мария и Елица имат общо минало. Не е лесно да го забравим.

Той се обърна към Мария:

– Какво си направила на сестра ми?

Мария се опита да обясни, но Петър беше наранен. Видях как лицето му се изкриви от болка и разочарование. Георги се появи и той, усетил напрежението.

– Какво става тук? – попита строго.

– Истината излезе наяве – казах аз. – Мария е причината Елица да страда толкова години.

Настъпи тягостна тишина. Всички стояхме в градината, сякаш времето беше спряло. Петър се обърна и тръгна към къщата, а Мария остана на колене, ридаеща. Георги ме погледна с упрек:

– Трябваше ли да го правиш сега? В този момент?

– Кога, ако не сега? Колко още да мълчим? – отвърнах аз, но в душата ми се надигаше съмнение. Дали постъпих правилно?

Вечерта мина в мълчание. Елица не излезе от стаята си, Петър не се прибра. Мария си тръгна без да каже дума. Георги не ми проговори до сутринта. Семейството ми беше разкъсано, а аз се чудех дали истината винаги е най-важна. Дали понякога мълчанието не е по-добро от разрухата?

Сега седя сама в кухнята, гледам празната маса и се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да избера истината отново? Или понякога е по-добре да оставим миналото да си остане минало? Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?