Никога не разбирах защо майка ми готви за мъжа ми: Една нощ разбрах истината

„Не мога да повярвам, че пак си направила мусака за него!“, изкрещях, хвърляйки чантата си на дивана. Майка ми стоеше до печката с престилка, а ароматът на прясно изпечен хляб се носеше из цялата кухня. Беше късен петък, а аз се прибрах по-рано от обичайното, изтощена от работа и още по-уморена от вечните семейни драми.

„Той обича мусака, Мария. И ти я обичаше като малка“, отвърна тя спокойно, без да ме погледне.

„Аз не съм дете вече! И не разбирам защо трябва да готвиш специално за него. Това е моята работа, ако изобщо някой трябва да го прави!“

Майка ми въздъхна, избърса ръцете си в престилката и ме погледна с онзи неразбираем поглед – смесица от тъга и търпение. „Някой ден ще разбереш.“

В този момент вратата се отвори и Петър, мъжът ми, влезе с усмивка. „Какво ухае така вкусно?“, попита той, сякаш не усещаше напрежението във въздуха.

„Майка ти пак е приготвила празник“, казах сухо и се затворих в спалнята.

Легнах на леглото и се загледах в тавана. Винаги съм мечтала за друг живот – да пътувам, да пиша, да живея в чужбина. Но след като татко почина, майка ми настоя да остана близо до нея. Когато срещнах Петър, всичко изглеждаше като ново начало. Но с времето започнах да усещам как се задушавам между очакванията на майка ми и собствените си желания.

Седмици наред наблюдавах как майка ми прекарва часове в кухнята, готви любимите ястия на Петър, а той я гледа с благодарност, която рядко виждах към мен. Започнах да се чувствам като гост в собствения си дом.

Една вечер реших да остана по-дълго на работа. Не можех да понеса поредната семейна вечеря с фалшиви усмивки. Но съдбата си направи шега – токът в офиса спря и всички бяха принудени да си тръгнат по-рано. Върнах се у дома към осем и половина, тихо отключих вратата и чух гласове от кухнята.

„Петре, знаеш ли колко много приличаш на баща си?“, каза майка ми с топъл глас.

„Той беше добър човек. Радвам се, че мога да ви помагам“, отвърна Петър.

Погледнах през леко открехнатата врата. Майка ми седеше до Петър на масата, държеше ръката му и очите ѝ бяха пълни със сълзи.

„Ти си единственият човек, който ме разбира напоследък“, прошепна тя.

Сърцето ми заби лудо. Какво ставаше тук? Защо майка ми държи ръката на мъжа ми? Защо той не се дръпва?

„И аз ви разбирам, мамо Стефке. Мария е толкова различна… Понякога се чувствам сам с нея.“

Почувствах как кръвта ми замръзва. Сълзите напълниха очите ми. Стоях като закована зад вратата, слушайки как двамата най-близки хора в живота ми споделят тайни и болки, които никога не бяха споделили с мен.

„Тя винаги е била мечтателка“, каза майка ми тихо. „Но аз… аз просто искам семейството ни да е заедно.“

Петър въздъхна: „Понякога имам чувството, че тя не ме обича.“

В този момент не издържах. Влязох рязко в кухнята.

„Значи затова готвиш за него? Защото мислиш, че аз не мога да го обичам?“

Майка ми скочи уплашено. Петър пребледня.

„Мария…“

„Не! Вие двамата сте намерили утеха един в друг зад гърба ми! А аз? Аз съм просто някаква сянка тук!“

Майка ми се разплака. „Не разбираш… След като баща ти почина, домът ни стана празен. Ти беше всичко за мен, но ти винаги гледаше навън – към света, към мечтите си. Петър е единственият човек, който остана тук с мен.“

Петър ме погледна виновно: „Мария, не сме искали да те нараним… Просто… просто понякога човек търси топлина там, където я няма.“

Стоях насред кухнята и усещах как всичко се разпада. Не беше изневяра в класическия смисъл – беше предателство на доверието, на семейството ни.

Седнах на стола и заплаках. Майка ми дойде до мен и ме прегърна.

„Прости ми… Просто не знаех как иначе да задържа семейството ни цяло.“

Дълго време мълчахме тримата. После станах и казах:

„Може би никога няма да бъда като теб, мамо. Може би никога няма да обичам кухнята или семейните традиции така, както ти ги обичаш. Но това не значи, че не ви обичам.“

Петър се приближи: „Мария… Моля те…“

Погледнах го през сълзи: „Може би трябваше да говорим повече един с друг, вместо всеки да търси утеха другаде.“

Тази нощ не спахме. Говорихме до сутринта – за болките си, за страховете си, за това какво значи да бъдеш семейство.

Сега често се питам: Колко често търсим любов и разбиране там, където най-малко очакваме? И колко често забравяме да говорим открито с хората, които най-много обичаме?