Писмо до любовницата на моя съпруг – Пет години по-късно: Сега си просто лош спомен

„Как можа? Как можа да ми го направиш?“ – думите ми се разкъсваха между зъбите, докато гледах Даниел право в очите. Беше късен ноемврийски следобед, а в хола миришеше на студено кафе и отчаяние. Децата спяха в стаята си, а аз стоях пред мъжа, когото обичах повече от живота, и се опитвах да разбера какво се беше случило с нас.

„Моля те, Мария, нека поговорим спокойно…“ – гласът му трепереше, но вече не ми пукаше. Вече знаех всичко. Бях намерила съобщенията – онези гнусни, сладникави думи, които той беше писал на нея. На Ива. Жената, която познавах бегло от родителските срещи в училище. Жената, която се усмихваше винаги малко по-дълго на Даниел, когато го виждаше.

Пет години минаха оттогава. Пет години, в които всяка сутрин се будех с мисълта за предателството. В началото не можех да дишам. Не можех да ям. Не можех да гледам децата си в очите и да не усещам вина – сякаш аз бях виновна, че баща им избра друга. Всяка вечер се питах: „Какво ѝ даде, което на мен не ми стигна?“

Първите месеци след като разбрах за тях, бях като сянка. Майка ми идваше всеки ден и ми носеше супа, а аз я изсипвах в мивката. „Мария, трябва да ядеш! Трябва да мислиш за децата!“ – повтаряше тя, а аз само кимах и гледах през прозореца към празния двор.

Даниел остана вкъщи. Каза, че съжалява. Каза, че е бил глупав. Каза, че Ива е просто заблуда. Но аз не можех да му простя. Не и тогава. Всяка негова дума ме режеше като нож.

Една вечер, когато децата вече спяха, той седна до мен на дивана и прошепна: „Мария, обичам те. Моля те, дай ми шанс.“

„Обичаш ли я?“ – попитах аз.

Той замълча за миг. „Не знам… Мислех си, че да… Но сега знам, че съм бил объркан.“

Тогава разбрах – не ставаше въпрос само за него. Ставаше въпрос за мен. За това дали аз мога да простя. Дали мога да продължа напред.

Минаха месеци. После години. Даниел се промени – или поне така изглеждаше. Започна да се прибира навреме, да помага повече вкъщи, да прекарва повече време с децата. Но между нас остана една невидима стена.

А Ива? Тя изчезна от живота ни така внезапно, както се беше появила. Премести се в друг град – поне така чух от майките на площадката. Никога не потърси извинение. Никога не се опита да говори с мен.

Но аз имах нужда да ѝ кажа всичко това. Да ѝ кажа какво причини на мен и на децата ми. Как разби доверието ми в хората. Как ме накара да се съмнявам във всяка усмивка, във всяко приятелство.

Затова седнах една вечер и написах това писмо:

„Ива,

Пет години минаха от деня, в който разбрах за теб и Даниел. Пет години болка, гняв и безсънни нощи. Може би никога няма да прочетеш тези редове, но имам нужда да ги напиша – заради себе си.

Ти беше жената, която се опита да вземе всичко мое – мъжа ми, бащата на децата ми, спокойствието ми. Може би си мислеше, че любовта оправдава всичко. Че щом двама души се харесват, светът трябва да им даде път.

Но ти не спечели нищо. Остана сама със своята вина и със своите празни обещания.

Аз оцелях. Аз простих – не на теб, а на себе си. Научих се да живея с болката и да я превръщам в сила.

Днес вече не си нищо повече от лош спомен. Сянка в миналото ми.

Мария“

Когато завърших писмото, усетих как тежестта пада от раменете ми. Погледнах Даниел – той четеше приказка на децата в другата стая и гласът му звучеше топло и сигурно.

Може би никога няма да забравя напълно това предателство. Може би винаги ще има белег между нас. Но вече не съм жертва.

Сега питам себе си: Колко от вас са били на моето място? Колко от вас са простили? Или просто са продължили напред? Ще ми разкажете ли вашата история?