Почукването, което разби живота ми: Моята свекърва, изневярата и скръбта, която не можах да простя

— Отвори! Моля те, отвори! — гласът на свекърва ми, леля Мария, трепереше от отчаяние. Беше три след полунощ. Стоях в коридора по пижама, с разтреперани ръце и сърце, което биеше лудо. Не знаех дали да се страхувам или да се ядосвам. Кой идва така посред нощ? Кой носи толкова болка със себе си?

Отворих вратата и я видях — свита, с подпухнали очи и разрошена коса. В ръцете ѝ — смачкана носна кърпа. Без да каже дума, тя се хвърли в прегръдките ми и избухна в плач. Мирисът на евтин парфюм и цигари ме удари в лицето. В този момент разбрах: нещо ужасно се е случило.

— Какво има, лельо Мария? — прошепнах, опитвайки се да я задържа на краката ѝ.

— Той… той… — хлипаше тя, а думите ѝ се давеха в сълзи. — Петър… твоят Петър… не се е прибрал. Не отговаря на телефона. Боя се, че…

Светът ми се срина. Петър — моят съпруг, бащата на двете ни деца, човекът, с когото делях живота си вече петнадесет години. Винаги закъсняваше от работа, но тази нощ нещо беше различно.

— Ще го потърся — казах твърдо и взех телефона си. Обадих се на всички негови приятели. Никой не го беше виждал. Обадих се в болниците — нищо. Леля Мария седеше на дивана и се люлееше напред-назад, шепнейки молитви.

В четири сутринта телефонът иззвъня. Номерът беше непознат.

— Госпожа Николова? — чу се строг мъжки глас. — Тук е старши инспектор Георгиев от Пето районно. Моля ви да дойдете незабавно до участъка.

Сърцето ми спря. Знаех какво означава това. Облякох първите дрехи, които намерих, и тръгнахме с леля Мария към полицейското управление. По пътя тя мълчеше, а аз стисках ръката ѝ толкова силно, че ноктите ми се впиха в кожата ѝ.

В участъка ни посрещнаха с ледени погледи. Старши инспектор Георгиев ни заведе в малка стая и ни подаде две чаши вода.

— Съжалявам — каза той тихо. — Вашият съпруг е намерен мъртъв в апартамент в квартал „Люлин“. Съжалявам за загубата ви.

Леля Мария изпищя и се свлече на пода. Аз стоях като вцепенена. Не можех да повярвам. Петър? Мъртъв? В чужд апартамент?

— Какво се е случило? — попитах с глас, който не познах.

— Бил е с жена — каза инспекторът бавно. — Случайна среща… Предозиране с алкохол и лекарства. Жената е добре.

В този момент всичко се промени. Болката от загубата се смеси с гняв, срам и предателство. Петър не просто беше умрял — той ме беше предал. Беше ме излъгал години наред.

Дните след това минаха като в мъгла. Погребението беше тихо, почти тайно — само най-близките роднини и няколко приятели. Леля Мария не спираше да плаче и да ме обвинява:

— Ако беше по-добра жена… Ако го беше обичала повече… Може би нямаше да търси утеха другаде!

Тези думи ме разкъсваха отвътре. Аз ли бях виновна? Можех ли да направя нещо различно? Вечерите прекарвах сама в кухнята, гледайки снимките ни от морето, от Коледа, от първия учебен ден на децата ни. Всичко изглеждаше като лъжа.

Една вечер дъщеря ми Ива дойде при мен:

— Мамо, защо тате не ни обича вече? Защо си тръгна?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на осемгодишно дете за изневярата? За смъртта? За болката?

Свекърва ми започна да идва всеки ден у дома. Готвеше, чистеше, но между нас стоеше невидима стена от обвинения и неизказани думи.

— Ти трябва да простиш — каза ми веднъж тя, докато белеше картофи за мусака. — Петър беше добър човек… Просто слаб.

— Как да простя? — избухнах аз. — Как да простя на човек, който ме е лъгал години наред? Който е оставил децата си без баща?

Тя ме погледна със сълзи в очите:

— Аз също не мога да простя… Но трябва да живеем нататък.

Минаха месеци. Болката не намаляваше. Хората шушукаха зад гърба ми: „Горката Мария!“, „Какъв срам за семейството!“, „Дано децата не са като баща си…“

Започнах да работя повече — по цял ден в счетоводната кантора, а вечерите прекарвах с децата пред телевизора или над домашните им задачи. Но нощем сънят не идваше. В главата ми кънтяха думите на леля Мария и лицето на Петър от последната ни снимка заедно.

Една вечер тя дойде при мен със стара кутия от обувки.

— Това са писмата му до мен — каза тихо. — Може би ще намериш отговори вътре.

Четох ги цяла нощ. В тях Петър пишеше за страховете си, за самотата си, за това как никога не е бил достатъчно добър син или съпруг. Плачех над всяка страница.

На сутринта разбрах: никой не е съвършен. Нито той, нито аз, нито леля Мария.

Но белезите останаха.

Днес живея с мисълта, че понякога най-големите предателства идват от най-близките ни хора. И че прошката е най-трудният урок в живота.

Питам се: Може ли някога една майка или една съпруга истински да прости такава рана? Или цял живот ще носим белезите под кожата си?